Но Ямада вече не се усмихваше.
— Това е невъзможно! Аз лично проверявах платежните документи!
— Имате ли представа за двойното счетоводство? — попита Олег и без да дочака отговор, накратко обясни как е ставала злоупотребата с парите.
Ямада беше смутен и объркан и нарушавайки самурайските традиции, дори не се опитваше да скрие чувствата си.
— Моля за извинение, но аз не знам как се е получило това. Аз подписвах документите, които ми изготвяше моят референт. Трябва да попитате него…
— Вие имате референт?
— Да. Един много способен млад човек.
— Къде е той и как се казва?
— Дмитрий Лоев. Не зная къде е в момента. След като започнаха гоненията срещу сектата, всички се изпокриха.
4.
Когато отведоха японеца, Турецки се обърна към Олег:
— Какво мислиш за всичко това?
— Дано Ямада не си направи харакири. Така да го подведат, и кой?
— Наистина — кой? Най-вероятно са крали наши хора. Ако е било за лична облага — пак добре, но ако са били маша в ръцете на други?
— Значи сега ни трябва Дмитрий Лоев, нали?
— Да.
— А бащиното му име да не е случайно Олегович?
— Какво искаш да кажеш? — започна Турецки, но без да дочака отговора, сам се сети. — Искаш да ми подхвърлиш версията, че е син на правителственото лице Олег Лоев?
— Че защо не? Красива версия. Още повече че от самото начало Олег Лоев не е бил равнодушен към тази секта, именно от него са получили разрешение и за университета, и за всички московски обители…
— Е, какво пък, и аз обичам красивите версии. Значи постарай се да изровиш колкото се може повече сведения за този способен млад човек. Кой знае защо аз смятам, че способните младежи може да имат всякакви пороци, но никой не е в състояние да ги накара да вярват на някакви екзотични заклинания, а на всичкото отгоре и да си плащат за това.
— Съгласен съм с вас — каза Величко.
— Тогава действай.
5.
Семьон Семьонович Мойсеев почувства, че банкерът Бибарцев е малко разочарован, задето Турецки му е изпратил за помощник такъв старец. Но бившият експерт и криминолог не беше обезкуражен от това обстоятелство. Всъщност, ако разполагаше с пари, сам би платил на банкера за възможността да се върне в активните си години, когато издирването на улики не беше развлечение, а ежедневие.
— Бихте ли ми казали как изобщо е възможно у вас да се откраднат пари? — попита Мойсеев.
Бибарцев иронично се усмихна:
— Аз ви поканих, защото се надявах вие да намерите отговора именно на този въпрос.
— Но преди това вероятно сам сте се опитвали да установите по какъв начин се източват пари от банката, нали?
— Всъщност, да.
— Тогава споделете с мен опита си, за да не губя време за вече отработен материал.
— Разбирам — кимна Бибарцев. — Нашата банка е компактна както по отношение на помещенията, така и в сферата на дейността си. Предпочитаме дългосрочни и солидни клиенти. Ние сме едни от първите, които въведоха в работата си компютърно управление на операциите и сметките. За тази цел имаме специално помещение, където влизането е строго ограничено. В залата за компютърно управление се провеждат най-важните и крупни сделки с чужбина. Подозирам, че парите изчезват именно чрез този отдел на банката, макар че на практика това е невъзможно.
— Защо?
— Първо, преводът на пари в други градове и страни се осъществява чрез кодирана система. Тя е секретна и кодовете се променят всеки ден. Знаем ги само тримата оператори, аз и моят заместник по валутните въпроси Николай Авдеев.
— Само петима души?
— Да.
— Кого от тях подозирате?
— Никого. Операторите получават добра заплата, каквато не би им предложила дори най-голямата банка. А ние с Коля също нямаме интерес да режем клона, на който седим.
— И все пак?
— И все пак крадат, по американски крадат тия мръсници, грамотно. Прехвърлят парите, без дори да си цапат ръцете да пъхат пачките в торби.