6.
В светая светих — залата за компютърно управление — Семьон Семьонович влезе с три дебели папки под мишница и настолен калкулатор „Ситизен“. Придружаващият го Бибарцев обясни на тримата оператори, че господинът е от финансовия отдел на кметството и ще поработи известно време тук, тъй като това е единственото помещение, където е относително спокойно и има свободна маса.
Семьон Семьонович седна и взе да прелиства папките, да пресмята нещо с калкулатора, давайки си вид, че работи, а в същото време наблюдаваше над очилата си, ниско спуснати на носа му, тримата оператори — двама мъже и една млада жена. Той бе почти сигурен, че по време на работа те обикновено си разменят по някоя дума, че си подхвърлят шеги или че пият чай. Но сега присъствието на външен човек, а може би и подсъзнателното усещане за някаква вина и взаимното подозрение ги правеха мълчаливи и необщителни.
Тук не влизаше никой, освен директора и неговият заместник. Когато идваше Бибарцев, Семьон Семьонович виждаше как се вдървяват гърбовете на операторите.
Към дванайсет часа енергично влезе висок и мускулест млад мъж. Когато забеляза непознатия старец, сведен над счетоводните папки, той за секунда се поспря смутено, но после непринудено поздрави:
— Привет на честните труженици!
— Здравейте — отговориха един през друг операторите.
— Как върви работата? Открихте ли вируса? — попита той, разхождайки се зад гърбовете на операторите, с демонстративно пъхнати ръце в джобовете и безразличен поглед към екраните на мониторите.
— Не, но засега всичко е нормално.
— Тогава окей!
С тези думи непознатият излезе.
След няколко минути Семьон Семьонович се обади:
— Навремето, когато започнах работа като счетоводител, сметачните ни машини бяха механични, с ръчка отстрани, като мънички латерни. Често се чупеха и трябваше да ги даваме на техника за поправка. Май сега идва и вашият техник, нали?
Дамата дори се обърна, за да огледа по-внимателно тоя толкова изостанал и невеж старец. Навярно й се стори, че външният му вид също напълно отговаря на информационната му изостаналост и затова твърде охотно обясни:
— Той не е техник, а програмист, следи за изправността на компютрите ни! Между другото е и син на нашия директор!
Иззвъня телефонът.
Единият от мъжете вдигна слушалката, слуша няколко секунди, а после, като я притисна с рамо към ухото си, започна да оформя някаква сделка, при което от време на време питаше по нещо абоната при уточняването на номера и сумата.
Семьон Семьонович излезе от общата операционна зала и попита една от касиерките, младо момиче:
— Как мога да намеря програмиста?
— Едик ли? Отиде да хапне нещо в барчето. То е наблизо, зад ъгъла. Скоро ще се върне.
— Благодаря.
Мойсеев постоя до прозореца, за да изчака да се появи Едуард на двора, но после се отказа и отново се върна в компютърната зала.
Операторът, който бе осъществявал превода на пари, вече бе приключил и телефонната слушалка почиваше на вилката.
— Я да ида аз да обядвам — промърмори си под нос Семьон Семьонич.
Беше си набелязал къде ще обядва и предчувстваше, че е близо до разрешаването на проблема.
Глава пета
„Сумитомо“ вдига рамене
1.
През последните шест-седем години въпреки провинциалния си произход и вродената боязливост Александър Андреевич Лисовски бе пътувал много пъти в чужбина — и като турист, и като бизнесмен. Най-често бе обикалял из Европа и само веднъж бе посетил Щатите. В загадъчната Страна на изгряващото слънце изобщо не бе ходил и затова беше много доволен, че пристига в Токио придружен от господин Георгий Назарян, бивш московчанин, по-късно американец със „зелена карта“, тоест с разрешение за работа и перспектива за гражданство. Сега вече господинът, както се определяше сам, бе член на голямото братство последователи на учителя Тацуо Като. Монашеското звание обаче не му попречи да опита в самолета всички налични на борда спиртни напитки. А когато се понапи, Георгий приятелски потупваше по рамото Александър Андреевич и му разказваше колко хубаво ще си заживее в Съединените щати, ако използва умно получения хонорар.