Треньорът кимна.
— Кажете името му. Ако е бил добър, ще си спомня.
— Едуард Бибарцев.
— Да, способно момче. Но тук няма да го намерите. От година и половина вече не тренира при мен. И изобщо, струва ми се, че е в Германия.
Марк накратко разказа на треньора онова, което бе научил от Неквасов.
— Сребрист форд, казвате? — уточни треньорът. — Значи е бил Кирил Воробьов, бившият ми помощник. Едуард започна да тренира при него.
— А защо бивш?
— Не бих искал да разговарям на тази тема. Но казано накратко, имахме различни разбирания за принципите в системата на карате. Той счете за възможно да печели от това големи пари, което по принцип е във вреда на самоусъвършенстването на каратиста. Отиде в кикбокса, зае се да подготвя професионални спортисти, искаше да привлече и Едик, но не успя. По-късно чух, че и там не е могъл да вирее. Отдавна не общуваме с него, но имаме общи познати. Някой ми каза, че се е забъркал с някакви вярващи — религиозни сектанти, „Пътят на истината“, май така се казваше сектата. Някакво съчетание между будизъм и християнство. Макар че не виждам какво би могъл да прави там, след като не е запознат с практиката на дзен.
— Знаете ли как бих могъл да го открия?
— Честно казано, не. Трябва да потърсите тая секта и там вече ще стигнете и до Кирюха.
Марк тъжно се усмихна.
— Да, съвсем лесна работа, нали? Да намериш в град като Москва някаква си сектичка!
— Иронията ви е неуместна. Те издават книгите си без спонсори, така че изобщо не са сектичка. А техните новопокръстени, които още не са се издигнали в общността, стоят в бели одежди, кажи-речи, на всеки ъгъл и просят милостиня. Идете и попитайте някого от тях, на драго сърце ще ви упъти, защото всяка нова овчица е добре дошла в стадото им!
Беше вече съвсем тъмно, когато Майер си тръгна към къщи. Разбира се, не срещна по пътя си нито един монах от „Пътят на истината“. По улиците не се срещаха дори обикновени минувачи. Порядъчните граждани отдавна се бяха прибрали по домовете си.
Марк се сети, че Бибарцев-старши му бе споменавал за някаква секта, която се интересувала от него, както подразбрал от обаждането на сина си. Дали пък това не са същите хора?
Глава трета
Кой направи на генерала харакири?
1.
„ПРОТОКОЛ
от огледа на местопроизшествието
21 март 1995 година град Копеевск,
Челябинска област на Руската федерация
Аз, старши лейтенант Е. В. Ковальов, оперативен служител в районната криминална милиция на град Копеевск, бях повикан на мястото на произшествието — частната вила на гражданина В. Н. Тузик, разположена в кооперативното вилно селище Медное, — където са открити труповете на гражданите В. Н. Тузик, Ф. А. Колбин и Н.О. Фарсова. Направих оглед в присъствието на призованите свидетели…“
Турецки седеше в креслото, загърнат с вълнено одеяло и опрял босите си стъпала в горещите кахлени плочки на зиданата печка от холандски тип. С очилата на носа си и листовете хартия в ръце той можеше да мине за млад интелигентен пенсионер, който прекарва времето си през студената и кишава полузимна-полупролетна вечер в четене на вестници, ако не беше информацията, съдържаща се в сухите редове на протокола, от която би настръхнала косата на всеки обикновен гражданин. Стопанин на къщата, в която гостуваше московският следовател, беше полковник Сергеев, началник на областната криминална милиция — як и набит мъж, с леко прошарена коса, който в момента с неестествено изправен гръб прехвърляше в ръцете си снимките, приложени към протокола. В тях преобладаваха цветовете, характерни за всяка една месарница — червен, тъмнокафяв и синкавосив.
„… Тялото на гражданина Тузик, петдесет и четири годишен, се намира на дивана. Той е съвършено гол. Обилното количество кръв под трупа показва, че смъртта е настъпила именно на това място…
Причина за смъртта са разрезните рани, кръстообразно нанесени в коремната област, вследствие на което са настъпили множество увреждания на вътрешните органи. Съдейки по формата на разрезите, оръдие на убийството е била кама или голям двуостър нож.
Посмъртните изменения, а именно: понижаването на телесната температура и трупните петна, сочат, че смъртта е настъпила преди около 24 — 28 часа…“