— А защо му е на вашия учител плутоний? При това в комплект с технологията за разработката му?
— Виж, това вече ще попитате него! — разсмя се Жора. — Но най-напред си вземете парите!
— Непременно! — сериозно го увери Лисовски.
— А сега се разположете и почивайте, пък аз ще прескоча до Центъра. След час и половина — два ще се върна. Тогава ще отбележим пристигането си.
Лисовски знаеше, че на казаното от Назарян може да се разчита, особено по отношение на времето и точността. Московският арменец страшно обичаше да отбелязва всичко, и то точно, и често пъти сам си търсеше поводи за това. А тази слабост на монаха бе добре дошла за Лисовски.
Когато Назарян излезе, Александър Андреевич разсеяно обиколи двете стаи на хотелския апартамент, без да знае с какво да се заеме. Включи телевизора. Гърленият говор на японските диктори, хрипкавите крясъци на сражаващите се самураи, ръмженето, крякането и пъшкането на борците „сумо“ — всичко това му беше непонятно и безинтересно. Изключи телевизора и реши да се разходи из хотела, като взе със себе си руско-японския разговорник.
Ресторантите бяха на втория етаж и на покрива, но засега той не се интересуваше от тях. Слезе с асансьора на първия етаж, където освен администрацията на хотела имаше още магазини за сувенири, напитки, разни дреболии, а също така и бюро за обмяна на валута. Пред бюрото нямаше никакви хора и прелиствайки разговорника, Лисовски се приближи към гишето, зад което седеше младолик японец с бяла риза, вратовръзка и очила.
— Сумимасен, „Сумитомо“ гинко? — заговори Александър Андреевич, като поглеждаше в разговорника.
Всъщност искаше да попита дали бюрото е на банка „Сумитомо“. За щастие японецът го разбра правилно. Широко се усмихна, оголвайки едри, малко издадени напред зъби:
— Хай! Сумитомо гинко! Нани га хосий дес ка? (Да! Сумитомо. Какво ще обичате?)
— Ейго га декимас ка? — като се позапъваше, но иначе доста бодро попита Лисовски.
А той питаше дали банковият служител говори английски.
— О, да! — отново се ухили момъкът.
Александър Андреевич въздъхна с облекчение и прибра разговорника в джоба си. Доста добре владееше английския.
— Бих искал да проверя дали имате по сметка… — той бавно каза цифрите на номера, за да не сбърка. — Има ли пари на тая сметка?
— Момент, моля.
Служителят завъртя креслото си към компютъра и набра клавишите за съответните данни. Дълго прехвърля по екрана колонките с цифри отдолу нагоре и обратно, накрая се обърна към Лисовски и каза, като повдигна рамене:
— Моля за извинение, но в нашата банка няма такава сметка.
Александър Андреевич изтръпна.
— Вие… добре ли прегледахте?
— О, да!
И японецът набързо отбарабани седемте цифри на номера.
— Може би сте записали погрешно номера? — съчувствено попита той.
Лисовски погледна чека.
— Позволете. — Японецът протегна малката си, но сръчна ръка.
Александър Андреевич нямаше никакво намерение да му показва чека, но смутено пристъпи от крак на крак и не усети как японецът успя да му измъкне гладката, хлъзгава хартийка.
Почти веднага му върна чека и тъжно поклати глава:
— Не, уважаеми господине, ние не издаваме такива чекове. Нямаме и такава сметка. Някой се е пошегувал с вас. Извинете.
3.
Зашеметен от тази изненадваща новина, унизен и объркан, Лисовски слепешком тръгна към асансьорите, слезе по погрешка на друг етаж, след това пък му се наложи да тръгне по стълбите и да се качва не по-малко от половин час.
Най-сетне, разстроен и объркан, той седна на леглото, тъпо гледайки пред себе си. Опита се да мисли.
Значи го излъгаха. Прекараха го! Но какво може да се очаква от хора, които режат несговорчивите си партньори, кажи-речи, на части, при това — на живо? Какво да прави сега? Може би всички приказки на Назарян за сектата бяха измислици, блъф, а всъщност това са някакви арабски терористи, които ще го очистят веднага щом получат стоката. Засега все още не са я получили, значи имаше шанс да остане жив. Жора обича да си пийва и ще трябва на всяка цена да отбележат заедно пристигането си тук. Разбира се, ако той се върне. Ще пият много, а междувременно ще му сипе в чашата приспивателно. А после ще избяга. При това всеки момент може да пристигнат Боря Лазкин и немецът. Всякак може да ги метне, а те ще му повярват, защото няма да имат друг изход. Ще им каже, че са го заплашили с пистолет и са го довели насила и едва тук е успял да избяга, за да чака помощ. Ако стоката е при него, те не само ще му простят, но и ще го гледат като писано яйце…