Лисовски се втурна към гардероба, където си бе оставил пътната чанта. Отвори я и взе да ровичка в книжата. Сред различните бумаги с печат на фирма „Тонус“, които нямаха никаква практическа стойност, той откри техническата документация. Върна всичко обратно в чантата, а бланките с описа на най-новата технология за обработка на плутоний напъха в джоба на ризата, където доскоро така уютно си стоеше скътан чекът… Уу, гадове! Дали да не избяга още сега? Не, трябва да остане. Докато Жора не знае, че е разкрил лъжата им, ще го черпи и ще му прави мили очи. Пък и за да избяга, ще трябва да намери някакви пари, така че ще ги вземе от Жора.
Когато се върна, Назарян завари в апартамента почти домашна идилия. Партньорът му Саша бе свалил обувките си, но без да се съблича и да разтребва леглото, спеше, покрил лицето си с един вестник с йероглифи. Когато чу, че вратата на стаята му се отваря, той се събуди, прозя се и като тръсна глава да се разсъни напълно, попита:
— Е, какво стана, Георгий?
— Струва ми се, че вече всичко е наред — бодро съобщи той. Но без да се впуска в подробности, побърза да предложи: — Хайде да отидем в ресторанта, а?
— Можем да отидем там само ако има за какво да пием — отбеляза Лисовски, като придружи думите си с прозявки, за да не издаде чувствата си.
Очевидно Назарян не беше склонен да се заслушва в интонациите и отсенките в гласа на партньора си, защото според него участието на Лисовски в това начинание се разбираше от само себе си. Изчака го да се обуе и попита:
— В какъв стил искаш да се накъркаме — в японски или в европейски?
— За японския ще имам време…
— Тогава ще се качим горе.
Ресторантът беше на покрива, преминаващ в остъклена тераса, откъдето се разкриваше панорама на грейналия в светлини град. Мястото се оказа един европейски остров в сърцето на Югоизточна Азия, класически ресторант по западен образец, а и почти всички посетители не спадаха към жълтата раса.
4.
Назарян не спираше да поръчва пиене и ядене, а Лисовски съсредоточено гледаше в една точка и всячески се мъчеше да намери сили, за да издържи поне още час, час и половина в компанията на този тип, без да се нахвърли отгоре му и да го разкъса с ръце, зъби или с каквото му падне. Трябваше да намери сили да изиграе ролята си докрай — докато Жора не падне мъртвопиян от алкохола, подсилен с приспивателно.
А той се напи бързо, тъй като почти не ядеше, пък и се беше прибрал вече подгрят. Лисовски не бързаше да сипва приспивателното в чашата му, защото Жора изведнъж взе да откровеничи, редувайки думите си с леко похълцване:
— Аз, братле, дойдох тука с един американец, мой приятел. Той има усет за тия неща. Не знам дали тоя Като е светец или смахнат, но обича властта, в това съм сигурен. И баламосва хората с театро, за да им вземе акъла. Истината е, че у нас на това му викат „търчи-лъжи“, ама нейсе. Придушил е за своите молитви и щуротии осем милиарда долара, а колко хора са намазали покрай него — не мога да ти опиша. Но направо не знам защо му е тази бомба!
— По-тихо!… — изшътка му Лисовски, като се огледа.
— Не знам защо му е тая бомба! — с висок шепот повтори Назарян. — Но щом като плаща за нея добри пари, ще му я доставим!
Лисовски кимаше, при което си мислеше: „Използва ме ти, мръснико, а сега гледаш да се отървеш от мене! А, тая няма да я бъде!“
— … А на тоя светец долари не му трябват. Повече от това не може да постигне, пък и никой няма да му позволи. Никой няма нужда от бомби, нито японците, нито ние. Но затова пък именно ние трябва да направим големите пари. И ще ги направим!
Назарян се обърна да повика келнера. Лисовски използва момента и му сипа приспивателното в чашата с уиски.
Този път Георгий поръча бира, след което вдигна чашата си:
— Хайде да вдигнем тост, Александър, за успеха на нашето безнадеждно дело!
След като пиха, Лисовски предложи:
— Нека да се прибираме, Георгий, да си починем малко. Нещо се чувствам уморен.
— Д-да, д-да тръгваме, хайде… Но бирата си я вземаме…