Приспивателното действаше бързо. Когато се качваха в апартамента, Лисовски вече бе принуден да влачи Назарян до стаята му. Хвърли го на леглото както си е облечен и за по-сигурно изчака да се увери, че е заспал дълбоко. Разходи се из стаята, на няколко пъти се блъска из мебелите, дори му извика нещо. Назарян спеше и не реагираше на никакъв шум.
Тогава Александър Андреевич пребърка джобовете му. Намери документи, които удостоверяваха, че техният притежател работи в изследователския център на църквата „Пътят на истината“. Реши да ги прибере. После взе всичките му пари — в долари и йени — заедно с кредитната карта.
— Трябва да те удуша, мръсник такъв! — високо извика Лисовски, когато разбра, че сумата не е кой знае колко голяма.
А в отговор Назарян само похъркваше. Александър Андреевич трудно издържаше на изкушението да убие този подлец и да скрие трупа му. Тогава неговите господари нямаше да тръгнат скоро по следите на Лисовски, ще си помислят, че двамата имат да вършат още някаква работа, а междувременно той тайно ще се е върнал в Германия.
Лисовски отиде до прозореца, открехна го и погледна надолу с ясното съзнание, че му се ще да изхвърли Назарян на улицата, но бързо се овладя и излезе от апартамента.
Ако някой беше тръгнал по следите на Александър Андреевич, щеше да му се наложи да пътува с метро чак до възловата станция Синдзюку. Но този път Лисовски нямаше подире си „опашка“.
Глава шеста
Пречистващата клада на великия учител
1.
Марк Майер беше чел някъде, че Токио прилича на море от сгради, струпани някак нагъсто и безредно, подобно на мебели, сбутани в някой ъгъл при поредния ремонт и забравени там. Когато погледна от самолета японската столица, Марк с очите си се убеди, че прочетеното наблюдение е вярно. Но въпреки хаотичното застрояване в този град имаше някакво величие. По улиците обаче не се виждаше никаква зеленина.
През целия полет от чистата и спретната Германия към загадъчния Изток Борис Лазкин се наливаше с бира и се тъпчеше с печени пилета, което, според думите му било резултат от силните му преживявания. Той възприемаше командировката като наказание. Беше наясно с много неща, но всъщност не знаеше онова, което бяха съобщили на Марк по телефона и което неотдавна бе публикувано по вестниците. Борис се притесняваше, че преговорите и споразуменията с японци винаги са протичали трудно, особено когато става дума за нещо, което интересува повече теб, отколкото тях. А Марк, който вече бе навлязъл в ситуацията, се готвеше за среща не с обикновените японци, а с онези, които вярваха в собствен бог, при това жив. Трудно би могло да се предположи доколко сговорчив ще се окаже човек, имащ наглостта да обяви себе си за нов Христос.
Всъщност пътуването имаше и един приятен компонент. Зад гърба на Марк седеше Кристина Шилер, която непрекъснато бъбреше и се смееше, развеселена от смущението, изписано на лицето му. А Марк се опитваше да си обясни защо беше тръгнала с тях: дали в изблик на присъщото й вироглавство, или с някаква конкретна задача? Дали от желание да не се разделя с него, или по указание на баща си? Най-вероятно — и по двете причини.
Както се оказа, и Борис Лазкин подозираше, че фройлайн Кристина е изпратена специално с тях. И сподели това с Марк, тихо шепнейки в ухото му. Но като непоправим оптимист допълни, че може би така ще е по-добре, нали Кристина е полуяпонка, говори езика добре, а по майчина линия спада към стар самурайски род.
— Нямам никаква представа къде да го търсим тоя Лисо! — мърмореше Борис, като разкъсваше със зъби добре препечената на грил пилешка кълка със зачервена кожичка. — Ти имаш ли някаква идея?
— Аз имам конкретен адрес, но няма да ти го кажа.
— Защо?
— Защото ще ми бъде по-интересно да действам сам, щото тоя гаден мухъл можеше и мене да прати на оня свят с бомбичката си, затова! А ми се води земляк! Направо си представям удоволствието, с което ще му извия врата!
— Но по всяка вероятност те няма да ни го дадат, как мислиш?
— Няма да ни дадат стоката, а той не им трябва. Аз поне така мисля. И вместо да му видят сметката, а после да се чудят къде да дяват тленните му останки, ще предпочетат да ни го върнат, защото са сигурни, че ние няма да му простим предателството и ще го накажем.
— Така ли смяташ? Доста интересно разсъждаваш, Гена! Струва ми се, че си много по-интелигентен, отколкото. се показа пред Хелмут.