— За ваше здраве, Саша! Знаете ли, имам чувството, че искате да поприказвате с момчето, преди да отидете при директора на банката.
— Да, интуицията пак не ви лъже. Точно така смятам да постъпя. Но как ви хрумна да наречете „момче“ тоя здравеняк, който с ръка цепи тухлата на две?
— Така ли? Значи старческата дименция още не ме е подгонила.
— Защо?
— Знаех си аз, че този момък има някак твърде високо самочувствие за годините си, че върви през живота си твърде целеустремено…
2.
Турецки лесно измисли начин да бъде привикан в прокуратурата Едуард Бибарцев, който навремето бе членувал в сектата „Пътят на истината“. По негово нареждане Олег Величко, разследващ дейността на тази секта в Москва по член 227 от Наказателния кодекс на Руската федерация, изпрати призовка на гражданина Бибарцев, Едуард С. да се яви като свидетел.
И ето че Турецки отново се озова сред познатите родни стени и неволно започна да вдишва по-дълбоко въздуха, за да усети атмосферата, докато върви по коридорите на Московската градска прокуратура. Разбира се, „родни стени“ е доста пошло определение и звучи глупаво. Как може да се нарекат „родни“, дявол да го вземе!… Макар че, от друга страна, като се сравни къде е прекарал повече време — вкъщи, на дивана, или тук, в следствения кабинет, мръщейки чело от напрежението и тютюневия дим, — ще се окаже, че всъщност човек прекарва живота си в службата, а у дома се връща само да пренощува. В периода, когато следствията се водеха от „големите специалисти“, с този факт бе прието да се гордееш и да се хвалиш: сиреч вижте ме колко съм добър, работя направо денонощно! А кому е притрябвала такава работа? Дали поне някой е изчислил кога свършва ползата от тия бдения, за да не висят тука хората и да се потят напразно? Нещо повече — да съсипват здравето си, да вредят на себе си? А и на Делото — с главна буква!
На скамейката до вратата на Величко седеше едър мускулест младеж, облечен по модата, възприета от новите руски бизнесмени: елегантни, но непригодни за кишаво време обувки, тъмносин костюм от блестяща коприна под дългото разкопчано палто.
— Едуард Сергеевич Бибарцев? — попита Турецки.
— Да — спокойно и учтиво отговори той, но без да става.
— Заповядайте, влезте.
— Но мисля, че стопанинът на кабинета е вече вътре, а той още не ме е поканил.
— Няма значение, сега вече можете да влезете.
Влязоха.
Олег приветливо кимна и им посочи столовете, с други думи — заповядайте, седнете. После провери дали е прибрал всичко от бюрото си, облече униформеното прокурорско сако с отличителни знаци на юрист втора степен и пристъпи към Турецки с предварително изписана на лицето извинителна усмивка:
— Александър Борисович, с кола ли дойдохте?
— Да, с моята.
— Колко жалко!
— Защо, какъв е проблемът?
— Трябва да прескоча до едно място, а всички служебни коли са в движение. Нямам време да викам такси.
Турецки извади ключовете от джоба си и ги подаде на Олег.
— Вземи моята бричка тогава.
— Но моля ви се!
— Взимай ти казвам! Танто за танто: ти ми даваш кабинета си, а аз — колата.
Олег взе ключовете.
— Ами как, Александър Борисович…
— Лесно ще я намериш — веднага разбра въпроса му Турецки. — Паркирал съм я до входа. Яркочервена лада…
И като му каза номера, набързо го изпрати до вратата. Беше малко пораздразнен, защото решаването на подобни въпроси в присъствието на външен човек, който най-вероятно ще бъде подследствен, нарушава донякъде създаденото напрежение от бъдещия разпит, което не е желателно. Особено пък ако този човек има какво да крие.
3.
Ето ги вече сами.
Турецки, седнал зад бюрото, Едик — на стола, почти пред него, но само почти. Засега ще бъде разговор, а не разпит, реши Турецки. Той удължи паузата, за да се увери, че напрежението не е спаднало.
— Извинете, може би нещо не съм разбрал — заговори с привидно спокойствие Бибарцев-младши. — В призовката пише, че ме викат при следователя Величко. А доколкото разбрах, той излезе по някаква работа. Вие кой сте?
„Усетила е комшийската котка чие мляко е изпила! — удовлетворено си помисли Турецки. — Ако и съвестта ти беше чиста като тези елегантни обувки, има ли значение кой и къде те е извикал…“