— Аз съм старши следователят по особено важни дела при Главна прокуратура — нехайно се представи той. — Със звание старши съветник от правосъдието. Името ми е Турецки.
Едик преглътна слюнката си.
— А… всъщност по какъв въпрос съм тук?
— Кажете, ако обичате, защо така изведнъж, по средата на семестъра, прекъснахте следването си в такова престижно учебно заведение и се завърнахте в Русия?
— Това важно ли е?
Като не получи отговор, който да го ориентира, Едик се замисли, а след близо цяла минута поде бодро и безгрижно:
— За всяко нещо обикновено има по няколко причини. Но щом толкова ви интересува… Там е по-трудно да се учи, отколкото тук. Просто се чувствах уморен и се уплаших, че без да си почина, няма да се справя. Затова реших да прекъсна за известно време.
— А защо в молбата си до ректора сте писали, че искате отпуска по домашни причини?
„Да, взе да се върти на стола — отбеляза си Турецки, който скришом наблюдаваше всяка реакция на Бибарцев. — А това значи, че се е разтревожил: какво толкова ни интересува неговото пребиваване в Германия?“
Но Едик нямаше намерение да се предава бързо и с широка усмивка отговори:
— Нали разбирате, че не мога да посоча истинската причина? Това би означавало сам да се закопая! Така че писах в молбата си най-шаблонното у нас обяснение.
— Ясно. И какви са плановете ви за в бъдеще? Ще се върнете ли наесен в Германия, или ще останете тук?
— Такива въпроси ми задавате, сякаш сте решили да ме наемете и сега се пазарите с мен!
— А имате ли цена?
Едуард замълча, а след малко каза:
— Очевидно съм загубил нишката на разговора…
— Разговорът още не е започнал, Едуард Сергеевич, това все още е само за загрявка. Сега ще ви разкажа някои неща, а после, ако се наложи, ще ме коригирате. В момента вие работите в банка „Дук“ като програмист на IBM. Управител на банката е вашият баща. Преди известно време той ме помоли за една приятелска услуга. Установил е, че от банката се източват пари. При това кражбата се извършва по толкова прост, колкото и — човек би казал — невъзможен начин. По компютърните мрежи злосторникът прониква в банковия сейф въпреки всички електронни кодове и присвоява стотици хиляди долари. Всичко това е възможно поради, така да се каже, сляпото доверие в компютъра. В банка „Дук“ всички крупни финансови операции се осъществяват по закодирана система. Тоест за да прехвърли парите от една банка в друга, човек трябва да знае кодовете, които се променят всеки ден. А кодовете се променят от управителя и неговия заместник, съответно те ги съобщават на операторите, които от своя страна уведомяват при нужда клиентите, които имат открити сметки в банката. И по този начин се извършват абсолютно всички сделки. Но някъде в тази верига има пробив. Управителят започва негласна проверка на своите сътрудници. Оказва се, че заместникът му и операторите нямат пръст в тая работа. Заместниците просто няма защо да грабят собствената си банка, не са наемни работници, а съпритежатели на контролния пакет от акции на акционерното дружество, каквото всъщност представлява банка „Дук“. Тримата оператори също бяха проверени от нас. И отново се оказа, че за тях е по-изгодно да работят честно за баща ви, поне засега. С други думи, няма конкретен виновник, а нещо като „зъл дух, братлета!“, ако цитирам героя на един стар филм. Та така, баща ви се обърна към мен за помощ. Аз не можех да му откажа и му изпратих един добър специалист. Той поработи при вас един ден и ми донесе доклада си. Разбирате ли? Не докладва на баща ви, защото това ще го убие, а на мен. А от този доклад става ясно, че паричките от дълбокия-предълбок джоб на татко си измъква не друг, а вие, Едуард Сергеевич…
Външно Бибарцев-младши възприемаше чутото съвсем равнодушно, но твърдият израз на скулестото му лице сякаш се вкаменяваше още повече под тежестта на изказаните обвинения.
— Вие сте действали като прословутия петербургски математик Владимир Левин, който открадна по компютърните мрежи над десет милиона долара от сейфа на американската Сити банк… Известен ми е дори номерът на сметката, по която сте превели по-голямата част от парите. За себе си ли работите, или за някой друг?
След доста дълга пауза Едик попита:
— Може ли чаша вода?
— Моля, сипете си.
Разплисквайки водата, той си наля от гарафата една чаша, изпи я на две-три глътки, върна чашата върху подноса, старателно избърса устните си с голяма белоснежна носна кърпа и едва чак след това попита: