И въпреки всичките му страдания Жора Назарян не спираше да се гаври с него:
— Ей, мама му стара, никога не съм мислил, че ще извадя такъв късмет — да се запозная с истински жив шпионин! Чуваш ли, Борис? Знаеш ли морзовата азбука? А имаш ли си коронка с цианкалий, та в случай на провал да се отровиш? Ами в кладата на учителя Като от бурен протест ли се изпика, а?
— Глупак! — вяло се бранеше Лазкин. — Предпочитам да съм лош агент, отколкото добър монах от свитата на оня смахнат японец!
— Ако обиждаш Учителя, аз ще му кажа, така да знаеш! — заплашваше го през смях Назарян. — Тогава той ще те окачи над млад бамбук!
— Бобров — примоли се по едно време Борис, — кажи му да ме остави на мира!
— Стига вече, Георгий!
— Я не ми се прави на главатар! — неочаквано кипна монахът. — Ти си ни подчинен и трябва да си знаеш мястото, разбра ли!
— Аз мястото добре си го знам — спокойно възрази Марк. — Но ако на теб ти е скучно, ей сега така ще те развеселя, че ще търсиш петия ъгъл на стаята. Искаш ли?
Жора разбра, че трябва да понамали парата.
— Спокойно де! Няма да се караме я!
Марк имаше всички основания да се гордее със себе си. Той бе измислил начина, по който да подмамят Лисовски от скривалището му. Предишната вечер по един от частните телевизионни канали бе излъчен кратък репортаж за бизнесмена Борис Лазкин, пристигнал от Мюнхен да проучи възможностите за привличане на японски инвестиции в германската химическа промишленост. В репортажа бе подчертано, че господин Лазкин е отседнал в хотел „Палас“ и ще приема предложения на еди-кой си телефон.
И ето че вече шести час тримата седяха и чакаха да се обади Лисовски. Отначало Марк си помисли, че малко хора са гледали този така безвкусно скалъпен репортаж, излъчен по най-евтиния и непопулярен канал. Но, от друга страна, се надяваше, че Лисовски ще следи информационните емисии на всички програми. Съмненията му се поразсеяха, когато през относително кратък интервал се обадиха двама души. Те се представиха на Назарян, който добре говореше английски, като ръководители на посреднически фирми, след което изложиха своите оферти за мистър Лазкин. Но след тези обаждания настъпи дълга пауза.
Лазкин изобщо не беше склонен да разговаря с когото и да било, но Марк реши, че като безскрупулен бандит може да не се церемони с него много-много.
— Слушай бе, Лазкин, що се навря в тяхната система и стана копой, а? Офицерски чин ли ти дадоха или бала мангизи? Като ти гледам честните гладни очи, направо не ми се вярва. Тогава за чий ти трябваше това, а?! Или те спипаха за нещо, хванаха те в крачка?
— Абе — спипали, неспипали — има ли значение сега?
— За тебе може и да няма, ама аз не се чувствам особено гот да седя до човек, който е бил готов с лека ръка да ме изпрати в месомелачката!
— Ами недей да седиш до мене — посъветва го Лазкин и предпазливо се поотмести по-надалеч.
— Сигурно Колбина, лека й пръст, е изпортила нещата, а?
Лазкин изненадано го погледна:
— Да, така е. Оплака ми се, че мъжът й нещо се е разколебал. Не искал да се мести в Германия. Казал й, че в Русия си живее като крал, имал власт, пък и какво щял да прави в чужда страна? А тя пък искаше да живее само в Германия и непрекъснато ми се сваляше, ама аз се страхувах от Колбин и не й давах никакви аванси…
— Това е ясно — нетърпеливо го прекъсна Марк, — но защо ти предаде сделката? Да беше помогнал на своите сънародници да напълнят гушките, па после ставай агент.
— Може пък да съм станал от идейни съображения!
— Задник такъв! — грубиянски възкликна Марк. — И какви са тия идеи?
— Ами Германия се напълни с руснаци! Стана напечено, вършат какви ли не идиотщини! Ако продължават така, ще ни изхвърлят всичките: и нас, и вас! А аз нямам какво да правя в Русия!
Отново иззвъня телефонът. Според уговорката трябваше да отговаря само Борис, за да не се уплаши Лисовски, в случай че се обажда той.
— Ало? — на неопределен език каза Борис и тутакси на лицето му се разля усмивка. — А-а, здравей, здравей! Какво? Ами да не беше хукнал да гониш вятъра, куче краставо!