Вратата на втория етаж се оказа забарикадирана отвътре. Очевидно на първия вече се разпореждаха баретите. Нищо не им костваше да предположат, че при непокорния светец може да се стигне и оттук. Така че Марк разполагаше със съвсем малко време. Той забарабани с юмрук по вратата. Отначало никой не го чуваше и когато вече се отчая, че няма кой да му отвори, груб глас извика нещо на японски.
Марк се сети, че японците говорят повече английски, отколкото немски и напрягайки паметта си, се опита да обясни с думите, които можа да си спомни, какво иска:
— Ай ем… аск… брадър Джон!… — което означаваше приблизително, че моли да го свържат с брат Джон.
Макар и трудно, мъжът зад вратата го разбра.
Буквално след няколко секунди Джон дойде и запита на английски кой го търси. Марк позна гласа му и извика на немски:
— Аз съм! Бобров! Отворете ми!
2.
Освободиха вратата толкова, колкото Марк да я открехне и да се провре през тесния проход, след което отново я забарикадираха.
— Много се радвам да ви видя, господин Бобров!
— Сега нямаме време за светски разговори!
— О, не сте прав, джентълменът трябва да си остане такъв във всяка ситуация!
— Нали сте монах, а не джентълмен.
— Само засега. Нима не сте забелязали, че над църквата на господин Като облаците не само се сгъстяват, но вече се разрази и буря!
— Бурята е много сериозна. Не мога да си обясня защо още висите тук. Стори ми се, че полицията е получила разрешение да не проявява особена либералност към нарушителите на реда, най-вече — към опасните за обществото!
И Марк посочи автомата „Калашников“, който Джон държеше в лявата си ръка.
— Щом като сте толкова добре информиран, сигурно знаете, че сме в обсадена сграда и че всички входове се охраняват!
— Но аз съм тук, нали?
— Да, наистина… Но за какъв дявол? Та вие сте самоубиец!
— А вие?
— Я оставете тоя еврейски навик да отговаряте на въпроса с въпрос! Откъде да знам, че не сте агент на японските специални служби и не идвате, за да ни…
— За какво? Знаете ли, че баретите все още не са ви щурмували само защото в полицията смятат, че държите тук заложници? Нима не водите преговори?
— Японците на първия етаж нещо се разправят, но без наше участие. Ние тука уж ги охраняваме, а междувременно обмисляме как да се измъкнем без много шум.
— И какво измислихте?
— Да си пробием път с оръжие.
— Е, това вече наистина е самоубийство. В никакъв случай няма да успеете. Не видяхте ли колко барети са докарали?
— Предполагам, но не можем да седим със скръстени ръце!
— Няма да седите — съгласи се Марк. — Но ще се измъквате тихо и незабелязано.
— Доста навреме ми давате тоя съвет, но ми е интересно — защо се върнахте?
— Дойдох да си прибера приятелката. Къде е тя?
— О, твърде благородно от ваша страна, господин Бобров! Но с вас имахме една уговорка да ви я върнем при определени условия. Да не сте я забравили?
— Не, не съм я забравил, но ми се струва, че вие сте загубили всякакво чувство за реалността! За вашия учител и вожд в момента се обзавежда килия с решетки. Не знаете ли?
— Знам, разбира се! Но за стоката, която ни дължите, можем да намерим купувачи винаги и навсякъде.
— Имате предвид плутония?
— Не, разбира се. С него нека се занимават други. Аз специално се интересувам от най-новата технология за бърза и евтина обработка на оръжеен плутоний, която Лисовски носеше за вашите немски приятели.
— А, така ли било?! Тогава точно затова трябва да се измъкнете оттук съвсем незабелязано. Защото аз намерих вашия Лисовски чрез оня телевизионен репортаж, за който платихте. Сега седи в хотелската ми стая и потривайки ръце, наблюдава по телевизията каква беда е сполетяла монасите на учителя Като.
— Сериозно ли говорите?
— Съвсем сериозно. Но и да не беше така, аз пак щях да дойда за Кристина, но вече заедно с полицията.
— Логично — съгласи се Джон. — Но как ще излезем оттук?
— Първо ми доведете Кристина.
Джон сви рамене, показвайки му с целия си вид, че не бива да е толкова недоверчив. Отиде при една врата, извади връзка с ключове, намери нужния, отключи и малко театрално, с широк жест покани Марк да влезе.
Той очакваше да завари Кристина разплакана или най-малкото тъжна и уплашена. А девойката седеше пред един компютър и си играеше на някаква игра, доколкото той забеляза — от серията компютърни игри „Тетрис“.