— О, Ген! — възкликна тя и се хвърли в прегръдките му. — Ти дойде да ме вземеш!
— Да, скъпа, дойдох!
Джон седеше до вратата със снизходителна усмивка. След като влюбените си размениха няколко пламенни целувки, той деликатно се прокашля и каза:
— Оставете нежностите за по-удобно време, деца мои, ако не искате в следващия един час да ви разбият зъбите с някой приклад. А тъй като ни чака Лисовски, трябва да вървим. Никак не ми се иска да изпусна тази така жадувана от мен среща. Господин Бобров, ще ни изведете ли оттук?
— Не — поклати глава Марк.
— Защо?! — искрено се изненада Джон.
Марк накратко му разказа как е влязъл в сградата, след което попита:
— Можете ли да си спомните, Джон, дали не сте правили тук някакви строителни преустройства, за които полицията да не знае? Нима никога не ви е минавало през ум, че след като се занимавате с такива фокуси, някой ден при вас ще дойдат не с поклони, а с палки!
— Знаете ли, аз съм тук само от една година. Елате да попитаме лично Като. Кой знае защо, имам чувството, че се готви по някакъв начин да се изплъзне от ръцете на полицията…
Тацуо Като, в скромен тъмносин китайски костюм, говореше с някого по радиотелефона. По интонацията му лесно можеше да се разбере, че води преговори с някой шеф от полицията.
Сега вече Марк беше доста облекчен: Кристина полугласно му превеждаше всичко, което имаше някакво значение за тях.
— Този руснак дойде преди малко отвън — обърна се Джон към създателя на църквата „Пътят на истината“. — И ни донесе доста тревожни новини. Трябва да се махаме.
Тацуо Като даде радиотелефона на един монах от свитата си, кимна на Марк като на стар познат, след което отговори на Джон:
— За всичко това сте виновни вие. Превърнахте църквата ми в мошеническа корпорация. И заради тая работа сега ще бъдем подложени на гонения. Знам, че трябва да си отида, за да възстановя наново църквата си на друго място.
— Както желаете! — подсмихна се Джон. — Но сега трябва да си спомните дали тук няма нещо, което да не е отбелязано в архитектурните планове?
— Не ви разбирам.
— Правили ли сте някакви преустройства, след като сте купили тази част от сградата?
— Да. Смятахме да прокараме подземен вход.
— И прокарахте ли го?
— Не можахме да го довършим.
— Защо?
— Монасите, които работеха, стигнаха до някаква стена.
— А какво има от другата страна?
— Подземен гараж.
— Далече ли е оттук?
— Под съседната сграда.
— Как мислите, Бобров, ще можем ли да използваме тоя подземен проход? — попита Джон.
— Ако успеем достатъчно бързо да съборим стената — разбира се! Нали оттатък е гараж, значи ще има коли и ще можем да се разкараме бързо оттук.
— Трябва да вземем и малко експлозив, нали? — каза Джон.
— Абе интересна църква сте вие — иронично се усмихна Марк. — Вместо да си носите кръстове и молитвеници, размахвате автомати и бомби.
— Дайте да оставим теологичните спорове за по-късно.
Джон отиде при монасите, които охраняваха половината от първия етаж, и след малко се върна с една малка кутия.
— Това е достатъчно да разрушим всяка стена — със задоволство отбеляза той.
— Можехте да вземете и един автомат за мене — подхвърли Марк.
— А, без тия, приятелю! Ако се наложи, аз сам ще ви браня. Все още сте ми нужен.
3.
Преподобният Като не взе със себе си никого от своите верни последователи. Той пъргаво и най-отпред слизаше по стълбите към мазето, но когато стигна до масивната врата за подземието, бързо се отдръпна да пропусне Джон пред себе си.
На Марк не убягна суетливата припряност, с която новоизпеченият Христос отстъпваше опасния път на другите.
И той пошепна на Кристина:
— Я попитай тоя светец, защо японският Исус Христос, за разлика от юдейския не иска да отиде на кръста заради своето паство?
Когато изслуша въпроса, Тацуо Като лукаво погледна Марк с блеснали очи и отговори:
— В религията хората ценят най-много тържествеността и ритуала, но ако най-напред бъде убит свещеникът, кой ще изнесе за другите траурната литургия?