Турецки извади от чантата си пластмасова папка и я сложи до себе си на дивана.
— Преди да ти докладвам, дай ми, ако обичаш, бутилка изстудена минерална вода и извикай сина си.
— Едик? Но защо?
— Извикай го, нека да се учи.
— Нещо го усукваш, Саша — въздъхна Бибарцев.
— Ако исках да „го усуквам“, нямаше да дойда.
Бибарцев тежко стана от масата и оставяйки вратата отворена, отиде в кабинета си, а оттам продължи през приемната и излезе в коридора. Пред вратата на кабинета Турецки видя да се разхожда млад и елегантен банков служител, който сегиз-тогиз хвърляше бегли погледи към него.
„Горкият Серьога, хич не му завиждам — тъжно си помисли Александър Борисович. — Дори и на мен вече няма доверие…“
2.
Скоро се чуха тежки стъпки. В рамката на вратата първо се появи масивната фигура на Сергей Бибарцев, а когато той вече бе седнал на мястото си, в стаята бавно влезе и Бибарцев-младши. Щом съгледа Турецки, колебливо се поспря, после без да поздрави, отпусна стройното си мускулесто тяло на стола до вратата.
Сергей извади от хладилника запотена бутилка минерална вода, подаде я на Турецки и каза:
— Надявам се, сега можем да започваме?
— Разбира се. Моля да ме извиниш за капризите, но може би разговорът ни ще бъде дълъг и ще ми пресъхне гърлото. Нали не съм адвокат, не съм свикнал дълго да говоря…
— Добре де — махна с ръка Бибарцев-старши.
— Значи положението е следното. Вие, Сергей Николаевич, се обърнахте към мен с молба негласно да проверя служителите във вашата банка във връзка с изчезването на големи суми от банковите авоари…
— Защо започваш така протоколно?
— За да се записва всичко на магнетофона, Сергей, при положение че е включен в момента.
— Ами, притрябвало ми е да го включвам! Това си е вътрешна работа… или греша?
— Вътрешна е, разбира се… По моя молба при вас дойде един мой бивш колега. Под предлог, че е ревизор от финансовия отдел на кметството, той мина през всичките ви служби, навсякъде си пъхаше носа, особено често се отбиваше в отдела за компютърни операции, където е забранен достъпът не само за клиенти, но и за останалите служители на банката. Освен операторите само вие, Сергей Николаевич, и вашите заместници имате право да влизате там. Нали така?
— Да. Но защо ми разказваш неща, които знам по-добре от тебе, нали аз съм въвел тоя ред?
— Както се установи, има още един човек, който влиза свободно в помещенията за компютърен контрол.
— Какво?! Още сега ще извивам завеждащ отдела и ако това се окаже вярно, на секундата ще го изхвърля!
— Не се горещи, почакай малко. Първо изслушай всичко докрай — помоли го Турецки и бегло погледна към Едуард.
Той седеше с каменно изражение на лицето и вяло прехвърляше с дългите си пръсти зърната на кехлибарена броеница.
— Моят специалист е наблюдавал известно време тоя човек и е установил, че в определени дни отива да обядва малко по-рано, отколкото е редно, и то не другаде, а в една скъпа, но доста безвкусно обзаведена закусвалня. Сега е модерно да ги наричат „грил бар“. Там набързо хапва и пийва нещо, флиртува с барманката, а след това се обажда по телефона от служебната й стая. При това, както заяви в показанията си тази млада жена, която волно или неволно се е вслушвала понякога, всички разговори са били делови — за сметки, суми и всякакви неща, изразени в цифри. Също така й направило впечатление, че нейният постоянен клиент говори с преправен глас, сякаш се закачал с някого или искал да го заблуди. Да знаете случайно, Сергей Николаевич, кой от вашите служители може да имитира гласа ви?
Бибарцев-старши озадачено впери очи в него, гледа го известно време, после поклати глава:
— Нямам представа! Защо?
— Защото операторите от компютърния отдел заявиха под клетва, че всички разпореждания за превеждане на кредити или платежни суми чрез компютърната мрежа те получават само от вас или от вашите заместници. А заместниците ви са длъжни да дават нарежданията си само в писмен вид, тоест оформени като заповед, и то парафирана от вас, господин управител. И само вие единствен, Сергей Николаевич, можете да правите това дори и по телефона. Ползвали ли сте тая своя привилегия?
Бибарцев потърка с длан челото си.
— Фактически не съм. Може да се е случвало веднъж или два пъти…