Бибарцев ровеше нещо в джоба на сакото си. Неприятно беше да го гледа човек — така се бе разкривило лицето му, дали от болка, дали от злоба, а може би и от двете едновременно.
— Да не търсиш лекарството си? — разтревожено се надигна Турецки.
Вместо отговор Бибарцев-старши измъкна от джоба си малък черен пистолет, стана и направи крачка към него. Оказа се, че погледът му е вперен в сина му. С мрачен израз на лицето той процеди през зъби, пръскайки слюнки:
— Значи сереш в собствената си чиния, така ли, гадино мръсна?!… Ще те застрелям като куче!…
Турецки сграбчи ръката му с пистолета и се опита да я извие, но и Сергей Бибарцев не беше забравил все още самбистките хватки. Двамата се заборичкаха тромаво над масата, събаряйки бутилки, чупейки чинии и чаши, докато в един момент Турецки успя да извика на Едуард:
— Разкарай се от тука!
Бибарцев-младши не чака да му повтарят. Вратата се хлопна след него, сякаш с голямо удовлетворение.
Сега вече Сергей Бибарцев с известно облекчение остави Турецки да му отнеме пистолета.
— Малко преувеличих, че ще го дам под съд, Серьога. Не съм предявявал никакви обвинения, но всички улики са налице. Нека се вразуми, тогава ще забравя всичко… И… обади ми се, ако ти потрябвам за нещо.
Турецки напусна кабинета, сподирен от любопитни погледи. Беше почти сигурен, че Сергей няма да му се обади. Никога. А на двора най-внимателно огледа колата си, дори отвори капака на двигателя.
3.
Останалата част от деня мина за Турецки в напрегната работа, не в интереса на конкретен човек, а както му се искаше да вярва, за благото на Русия. А ако се вземе предвид, че част от работното му време мина в делови разговор с младия и приятен Олег Величко, можеше да се направи извод, че не всичко на този свят е толкова лошо.
— Какво ново, Олег? Изпрати ли някакво съобщение нашият злостен нарушител на трудовата дисциплина Марк Майер?
— Той е в страната на гейшите! — мечтателно произнесе Величко. — Така че докато не му се изтощи либидото, не чакайте вести. Но, общо взето, скоро ще го разкрият.
— Защо?
— И японците като нас са подгонили църквата „Пътят на истината“.
— Хайде стига, няма да ти издигнат паметник като първооткривател на нейните злодеяния.
— А, хич не ми и трябва! Предпочитам да взема еквивалента му в парично изражение.
— Уви, и това няма да те огрее. Така че кажи ми по-добре откри ли нещо интересно за Дмитрий Лоев. Нали обеща да проучиш въпроса.
— Александър Борисович, вие трябва да оцените моите неуморни старания! — тържествено започна Олег.
— Честно казано, не мога да ги оценя в пари!
— Е, това ми е ясно, разбира се. И така, Дмитрий Олегович Лоев наистина е една изключителна личност, което потвърждава максимата: природни дарби, плюс добро, нека го кажем дори елитно образование — и ние имаме пред себе си един двадесет и пет годишен мъж, който владее отлично английски и немски, доста успешно овладява и японски, а е следвал в едно от най-престижните учебни заведения в Щатите…
Турецки си спомни какъв беше той самият на двайсет и пет години. Точно на тази прекрасна възраст постъпи като стажант-следовател в Московската градска прокуратура. И тогава не знаеше добре английски, но сега вече съвсем го беше забравил. Не беше следвал в чужбина, пък и зад граница бе излизал само два пъти.
— Дима Лоев има още едно предимство, Олег: извадил е късмет с баща.
— Вярно, но ако беше просто някакъв дебил с високопоставен баща, едва ли щеше да следва в чужбина.
— Няма да споря с тебе, макар че там с пари всичко можеш да постигнеш. Извинявай, че те прекъснах…
— Известно време Дима е следвал в Щатите, а после се е върнал у нас. Това е било когато баща му дал благословията си за откриването в Русия на филиал от църквата „Пътят на истината“ и Японско-руския университет към нея. И както по-рано правеха князете, Лоев уредил сина си на работа във филиала, за да се заздрави нашата взаимна дружба и сътрудничество. Там младият Лоев работи при господин Сейтьо Ямада и същевременно усъвършенства японския език. Знаете ли, Александър Борисович, хрумна ми една версия, може ли да ви я кажа?