— Дори трябва.
— Дали Дима Лоев го е намислил сам, или някой му е подсказал, но докато е работел във филиала, той е присвоявал пари от сектата и ги е изпращал в Америка!
— Продължавай — ободри Турецки младия си колега.
Всичко това му се струваше познато, както биха го нарекли психиатрите — „дежа вю“.
— Малко преди ние да се заемем с християнско-будистката църква, Дима заминава в Германия, а по-късно в САЩ, и си остава там.
— Искаш да кажеш, че интересът на нашето ведомство към сектата и неговото заминаване не е случайно съвпадение?
— Имам такова подозрение. Нали бомбардирахме за разрешение всички институции и стигнахме дори до президента. А когато по върховете са решили най-после да ни развържат ръцете, Олег Лоев съвсем спокойно е могъл да предупреди синчето си да се маха от оная дивотия…
— Ти пита ли го дали е така?
— Лоев ли? Макар да не подхожда на служебното ми положение, направих известни опити. Но получих отговор в дежурната канцеларска форма: че както бащата, така и синът не са опетнени с нищо, за което свидетелства дори фактът, че момчето е било взето на работа в един от филиалите на такава престижна американска фирма, каквато е „Микроком“. Дори беше посочен телефон, на който мога да се обадя и да почерпя сведения от първа ръка.
— Ти обади ли се?
— Не още.
— Защо?
— Мисля си, че оттам няма да ми кажат истината, просто така, напук. Пък и ме е страх от началството: когато се получи сметката за разговора с Лос Анджелис, направо ще ми разкажат играта!
— Какъв разговор?
— Ами с Лос Анджелис, това е град в Съединените щати, кой…
— Я стига! Не съм олигофрен! Не се подигравай с висшестоящите!
— Извинете!
— Трябва да добавиш и „ваше благородие“! Я дай номера.
Олег прелисти бележника си, намери визитната картичка със записания номер и му я подаде.
Сега вече Турецки си обясни онова смътно чувство, което го бе тормозило: телефонният номер съвпадаше с номера, на който се беше обаждал в Лос Анджелис Едуард Бибарцев. Означаваше ли това, че той е имал нещо общо със сектата? Със сигурност. Нали го бяха открили в едно от нейните общежития. А дали Бибарцев и Лоев се познават? Твърде възможно е да са били в Германия по едно и също време и на едно и също място.
Следователят Турецки си набеляза конкретните задачи за следващия ден. На първо място трябваше да се обади в Лос Анджелис, а после да се срещне с Олег Лоев и Едуард Бибарцев.
4.
На другия ден обаче неочаквани събития промениха всичките му планове. До десет часа сутринта той прави опити да си определи среща с Олег Лоев, но неговите помощници така и не благоволиха да го свържат с члена на Съвета за безопасност към Президентството, оправдавайки се, че шефът им е твърде претрупан с работа. Опитът да се обади в Лос Анджелис също не се увенча с успех: след поредица от пращене и писукане на факс, търсеният номер го свърза с телефонен секретар. От банката отсъстваха и двамата Бибарцеви, баща и син. Докато деликатният Турецки се колебаеше дали да не се обади в дома на Бибарцеви, иззвъня директният му телефон.
— Ало! Слушам.
Високият и ехтящ глас на някаква телефонистка равнодушно се осведоми дали това е еди-кой си номер и дали се обажда еди-кой си човек. След като получи лаконичен, но изчерпващ интереса й отговор, телефонистката каза:
— Момент, сега ще разговаряте с Япония…
Турецки чак се изпоти от вълнение, но вместо очаквания глас на Марк с тъничко гласче се обади някакво момиче:
— Господин Турец… ки ли е?
Съдейки по произношението на „р“, родният език на това момиче беше немският. „Ама какви ги върши тоя Марк в Япония?“, с весело раздразнение помисли Турецки и завика в слушалката:
— Да! Да!… На телефона!
— Това е съопчение от господин Марк… Лизо намерен… и сто… ка. Си-га труд-но зами-нава от тука. Тря-бва помогнете…
Явно тя четеше от някаква бележка, написана на руски език от Марк.
— Къде е Марк?
— Ферцайунг… их ферштее зи нихт…