Глава тринадесета
Последен скок
1.
— А твоите родители защо не живеят заедно? Разведени ли са?
Кристина караше колата, без да откъсва очи от пътя. Вече наближаваха хотел „Палас“. И двамата знаеха, че скоро ще трябва да се разделят, може би за дълго, и бяха тъжни. Марк се опитваше да разсее любимата си с разговор.
— Не, не са разведени, но се виждат доста рядко. Навремето, когато се запознали, баща ми работел в германското посолство, а мама била студентка. Имали голяма любов, баща ми бил направо луд по мама, но нейните родители не й разрешавали да се омъжи за него, защото не искали да я пуснат да замине в Германия, пък татко не можел да остане в Япония. Двамата така и не намерили изход от положението. А когато попреминали първите най-силни трепети на любовта, баща ми изведнъж решил, че за него кариерата е по-важна.
— Осъждаш ли го?
— Никого не осъждам. Знам, че и двамата много ме обичат. Но с известно състрадание, сякаш съм недоразвита… Всъщност то си е така — аз не се чувствам изцяло европейка, нито пък японка, а нещо неопределено, по средата.
— За мен това няма значение. И не мисля за никаква кариера, така че съм готов да живея с теб, където пожелаеш.
— Така ли? Но в Япония не можем да останем. Като чужденец ти няма да можеш да си намериш хубава работа и да постигнеш някакво положение в обществото.
— Тогава в Германия.
— Да…
Марк бе изпълнил задачата си и вече спокойно носеше в джоба си служебната карта. Може би затова тръгна така безгрижно с Кристина по стъпалата към централния вход на хотел „Палас“, без да забележи, че от тълпата журналисти един мъж не ги изпуска от поглед.
Кристина го бе докарала навреме.
Вратите на конферентната зала се отвориха и отвътре започнаха да излизат за почивка участниците в съвещанието.
— Татко! Татко! — неочаквано се провикна Кристина с радостно удивление и помаха с ръка, за да привлече вниманието на баща си.
Шилер с бързи крачки се отправи към тях.
— Кристи?! Какво правиш тук?
— Я виж кой е с мене! — подръпна тя Марк за ръкава.
Хелмут Шилер погледна към младия мъж и веднага го позна.
— А, значи това си ти… — бавно произнесе той.
Марк се почувства неудобно и кратко отговори:
— Да.
— Значи все пак си ти! — натъртено повтори Шилер. — И затова още от пръв поглед не те възприемах като гангстер. Ето с какви дреболии се издънваме…
— Но какво е станало? Защо говориш така? — попита Кристина.
— Кристи, този момък съсипа кариерата ми, без дори да го усети — унило отбеляза разузнавачът.
— Е, нищо де! Сега ще работи на твоето място!
— О, навярно ще преуспее! Но доколкото разбирам, Кристи, ти се опитваш да ми го представиш като свой годеник, така ли?
— Може би.
— В такъв случай кажете ми как е истинското ви име, млади момко?
— Марк Майер.
— Нима сте немец?
— Наполовина.
— Е, какво пък, няма да е толкова болезнен погромът ми, все пак е дело на сънародник. А сега ще позволите ли, Марк, да ви отнема за малко дъщеря ми?
— Но моля ви, разбира се — смути се Марк.
2.
Баща и дъщеря се отдръпнаха встрани да поприказват, а през това време при Марк дойде Турецки.
— Какво става? Наред ли е всичко?
— Общо взето — да.
— Сериозни ли са отношенията ви с нея?
— Да, поне така мисля.
— Е, браво, Майер, значи не изневеряваш на своето амплоа! Кръстосваш от континент на континент, сякаш си на работа в Интерпол, при това отмъкна дъщерята на един от шефовете на вражеското разузнаване!
— Вражеско ли?
— Хайде, друг път ще се разправяме. Намери ли Лисовски?
— Не, покрил се е нанякъде.
— Да върви по дяволите!
— Александър Борисович, ще мога ли да замина с вас?