— В старите и дебели романи авторът би писал за нас: съдбата ги събра. Но господин Турецки го няма. И ще се пръсна от яд — сякаш че точно пред гражданското годеникът е избягал!
— Хайде пък и ти с твоя вносен хумор!
— Как го нарече?
— Вносен, от „внос“.
Марк се усмихна, но без да коментира, продължи:
— Освен Турецки нямаш ли и други съюзници в тая работа?
— Имам. Константин Дмитриевич Меркулов, той е приятел на Турецки.
— И той ли е следовател?
— В славното минало. А сега е заместник-главен прокурор.
— Удобен приятел!
— Иронията ти е неуместна — намръщи се Величко. — Двамата работеха при нас в градската прокуратура и заедно опъваха каиша като следователи по особено важните дела.
— Това не е ирония, а констатация на факт. Какво съм виновен, че нямам дикция на артист!
— Добре де, добре. А съгласен ли си да се обадим на Меркулов за получената информация?
— Защо не?
— Да, но през последните два месеца той нещо боледува и не ходи на работа. Пък е някак неудобно да го безпокоим у дома.
— Ти познаваш ли го, или само си чувал, че е приятел на Турецки?
— Срещали сме се.
— Ами обади му се тогава. Търсиш го по неотложна работа, няма да го врънкаш за повишение на заплатата.
Олег кимна, посегна към телефона, но в същия миг апаратът, сякаш за да го изпревари, рязко зазвъня. Съвсем немузикално, като новите вносни телефони.
Олег вдигна слушалката и кратко подхвърли:
— Величко.
После мълчаливо слуша една-две минути. Според характера на чутата информация лицето му все повече се оживяваше. Преди да затвори, той каза:
— Добре, нека дойде!
Погледна Марк и му съобщи:
— На добрия ловец дивечът сам му пада в ръцете!
— Да не е Меркулов? — невъзмутимо попита Марк.
— Какви ги говориш! Плюни, да не урочасаш нещата!
В този миг на вратата се почука.
4.
В кабинета влезе момиче, облечено скъпо и с вкус. Наистина първото впечатление беше, че е навлякла чужди дрехи, с един-два размера по-големи от необходимото. Но когато се позагледа, Марк разбра, че тя просто много е отслабнала и затова тесните сини дънки висят на нея като на закачалка. По слабото й безкръвно лице човек можеше да й даде не повече от седемнайсет години, но когато я погледнеше в очите, щеше да се коригира с не по-малко от осем години.
— Здравейте — почти шепнешком поздрави тя.
— Добър ден! — весело й отговори Величко. — Ако не греша, Светлана Андреевна Годунова?
— Да.
— След последната ни среща доста сте се изфинили, Светлана Андреевна. Според мен сте надминали амбицията си да станете супермодел!
Марк забеляза, че следователят говори с открита подигравка. Забеляза и това, че девойката сведе поглед с виновна усмивка. Значи смяташе, че е заслужила този тон.
— Впрочем с нас има трети човек! Запознайте се, Светлана, това е Марк, оперативен служител.
— Смутен съм, мила фройлайн — забъбри Марк, — студентка ли виждам пред себе си, или някаква приказна фея?
— Светът се стреми да тръгне по „Пътят на истината“ в една от нашите обители. Преди месец и половина донесе на господин градския прокурор голямо колективно писмо, в което петстотин уважавани граждани твърдят и доказват, че сектата „Пътят на истината“ заедно с Японско-руския университет са истинско щастие за нашата страна. А следователят Величко — напаст, съчетаваща в себе си всички пороци на Лубянски площад и Кутузовски проспект, взети заедно. Какво ни носите този път, Светочка?
— Нищо. Идвам да ви помоля за помощ… но ако вие не искате, да отида при някой друг?
— Трябва да ме извините за моя сарказъм, Светлана Андреевна, но имам основание да се държа така. Благодарение на вас моят триседмичен труд бе пратен по дяволите. Но ако имате някакви претенции към вашите проповедници, няма към кого друг да се обърнете освен към мене. Така че — разказвайте.