— А вашият съпруг спада към тази категория членове, така ли?
— Да, той е химик-технолог.
— Ясно, Светлана — кимна Олег. — А да разбирам ли, че сега вие правите срещу тях официално оплакване?
— Какво оплакване?
— Ами че в общината на „Петрозаводска“ се извършва насилие над вашия съпруг и че при вас са използвали наркотични или психотропни средства, за да пречупят волята ви?
Годунова се позамисли, но след миг решително каза:
— Да! Правя такова оплакване.
— Добре. Кажете ми сега колко души има в общината, колко са монасите — така ли ги наричате? И изобщо каква е обстановката? Най-вероятно ще отидем там още днес, сега, в краен случай малко по-късно, но непременно днес. Така че трябва да знаем как да се ориентираме вътре.
— Разбирам. Вечер в общината се събираме около шейсет души. Денем част от вярващите печелят пари за сектата. Монасите, които ни ръководят, са дванайсет души, от тях трима японци. Те са най-главните и се разпореждат за всичко.
— Добре. А сега, Света, ще ви помоля да се опитате да ми начертаете, доколкото можете, подробен план на сградата, къде какви помещения има, прозорци, врати…
— Ще се опитам. Само че прозорците със сигурност няма да ви свършат работа. Те са с огледални стъкла, а отвътре е опъната мрежа, за да не може да излиза никой.
Величко подаде на приседналата до бюрото Годунова химикалка и лист хартия. Обясни й как се пише заявление за възбуждане на дело, след което отиде в съседния кабинет да се обади по телефона.
Известно време Марк мълчаливо наблюдаваше младата жена.
Тя съсредоточено мръщеше чело, докато съчиняваше заявлението и описваше какво е разположението на стаите, а от време на време, когато се опитваше да си припомни нещо, поглеждаше изпод вежди към него. Той си помисли, че присъствието му я смущава, но не се решаваше да излезе от кабинета — не беше сигурен дали следователят не е забравил на бюрото нещо, което не бива да бъде видяно от чужди очи. Пък и компютърът…
Когато бегълката се подписа под заявлението и започна да чертае плана, прехапала устни от напрежение, Марк я попита:
— Може ли да ви попитам някои неща? Ще ви преча ли?
— Какви неща?
— За вашата обител на „Петрозаводска“…
— Питайте… Макар че кой сте вие?
— Капитан Майер от Московската криминална милиция.
— А-а, питайте тогава. Там има с какво да се заемете.
— Интересуват ме двама, или по-скоро трима души, които може би са във вашата община.
— Кажете кои.
— Ето, погледнете.
Марк подаде на жената снимката на Едуард Бибарцев.
Тя й хвърли един поглед и я върна с думите:
— Не съм го виждала, но може би е на друго място. Трябва да проверите и останалите филиали…
— А те колко са? — попита Марк, за да се увери, че информацията в компютъра все още е актуална.
— Откровено казано — не знам. Един ден Сергей ме води на „Пятницка“. За там съм сигурна, че има.
— Разбирам. А да сте чували нещо за Кирил Воробьов — каратист?
— Н-не.
— А да сте срещали мъж по прякор Чука?
— Не ми се е случвало, но съм чувала за него.
— И какво по-точно?
— С него заплашваха момчетата, когато някой откажеше да се подчини за нещо. Казваха му: ще те пратим на Чука за превъзпитание и веднага ще омекнеш като памук!
— Значи той не живее в общината на „Петрозаводска“?
— Не. Според мен е външен човек, който има някакви интереси в сектата. Не е послушник, нито пък монах, вероятно тренира служителите. Нали е спортист?
— Да, бил е.
— Когато веднъж стана дума за него, споменаха за някакъв учебен център.