— Така ли? И къде се намира той?
— Не знам.
В същия миг енергично влезе Величко и разговорът от само себе си прекъсна.
— Е, какво? — попита го Марк.
— Всичко е наред! Обадих се на Меркулов у дома. Най-внимателно ме изслуша, а после ми се скара, че не сме го потърсили по-рано. Той се свърза с началника на следствената служба при Главна прокуратура и му нареди лично или чрез Московската градска прокуратура да осигури заповед за обиск и провеждане на оперативно-следствени действия в помещенията и всички филиали на сектата „Пътят на истината“.
— Значи вече можем да започваме?
— Точно така. Сега въз основа на подаденото от Годунова заявление ще възбудим дело по член 227-ми от наказателния кодекс на Руската федерация и ще напишем заповед за обиск. Ще вземем от началството санкция за провеждането му, а после ще включим милицията, за да придадем максимална законност на влизането си в тоя храм.
5.
С две коли потеглиха към „Петрозаводска“. В едната бяха Олег Величко, Марк Майер и Светлана Годунова плюс шофьорът. В другата — четирима здравеняци от патрулно-постовата служба.
Марк предвкусваше удоволствието, с което ще покаже заповедта на оня нафукан монах, представяше си как ще нахълтат в общината и как всички тия сектанти ще разберат, че не са господарите в тоя град.
Решиха да оставят колата в съседната уличка, за да не ги видят от прозорците и да се подготвят за тяхното идване. А после вече нямаше какво да правят, щяха да бъдат поставени пред свършен факт.
Ето я познатата врата.
— Светлана, идете отзад, до нашите сержанти — нареди Олег на Годунова. — За всеки случай.
След като звъняха дълго и настойчиво, от домофона се чу мъжки глас:
— Какво обичате?
— Искаме да влезем! — безапелационно заяви Олег.
— И защо?
— Трябва ни Сергей Годунов. И ще ви помоля да отворите по-бързо!
— Много съжалявам, но първо трябва да получите разрешение в главния ни филиал на „Пятницка“.
— А не е ли достатъчна заповед за обиск, подписана от градския прокурор?
Меко изщракаха ключалките. Вратата се открехна и на площадката излезе същият монах с лице на рязански селянин и широки рамене, който преди няколко часа не бе пуснал Марк в общината.
Марк не си отказа удоволствието да мине крачка напред и с иронична усмивка да му подхвърли:
— Ето ме и мен, праведнико мой! Сигурно си се надявал, че ще ти поникне бяла брада, преди да ме видиш отново?
Монахът премълча, само бегло го изгледа. Вниманието му бе съсредоточено върху Олег Величко, когото не без основание смяташе за главния в групата.
— Може да влезем, нали? — попита Олег.
Очевидно монахът беше объркан. Нямаше инструкции какво да прави в подобни случаи, пък и ясно си даваше сметка, че сам няма да се справи с неколцината яки мъже. А когато съгледа Светлана, веднага разбра, че тя ги е довела.
— Струва ми се, че Годунов си отиде — измънка той за всеки случай.
Олег се приближи плътно до него и предложи:
— Нека влезем да се уверим, защото иначе много скоро ще изгубим търпение.
Монахът се отстрани, като остави вратата открехната, за да влизат един по един.
— А-а, не — поклати глава Олег, — ще вървиш пред нас да ни водиш!
Монахът смутено подръпна деколтето на своята одежда, удобна както за молитва, така и за работа, пък и за бой. После се сети за какво още би могъл да се заяде.
— Ей тоя господин — посочи с пръст към Майер — не е представител на държавните органи, така че не мога да го пусна.
— Можеш, можеш — натърти Олег. — Той е само на хонорар при милионера, припечелва от частпром. Хайде тръгвай, че да не се налага да нахълтаме със сила!
Изчерпал всичките си доводи, монахът ги поведе по тъмния коридор. След него тръгнаха двама от милиционерите, като закачиха с палките си дървените плоскости на ламперията. Следваха ги Олег, Марк и Светлана. Другите двама сержанти закриваха шествието.
Марк вървеше и напрегнато се взираше в полумрака — подозираше, че по този коридор може да има и тайни врати. По навик безшумно стъпваше на пети, местейки тежестта си към пръстите, с отпуснати рамене и леко пружиниращи колене, готов за внезапно нападение. Същевременно мълчаливо и неодобрително следеше как милиционерите, свикнали да се движат напористо и безпрепятствено като булдозери, безгрижно тропат с ботуши, тътрят крака и високо си приказват. Впрочем може би така беше по-добре — ще отвлекат вниманието на евентуалните недоброжелатели с агресивни намерения.