Леко стъпвайки с меките си подметки по плочките, Марк крадешком отиде до отвора.
Шумът се чуваше откъм далечния край, някъде при прозореца.
„Нима се е намерил още някой умник като мене? — помисли си Марк. — Решил е да духне през прозореца, за да си няма неприятности.“ Предпазливо надникна иззад стената и в първия миг просто не разбра какво става там, сякаш някакъв огромен бял паяк се опитваше да изпълзи по паяжината на рамката. Но когато се позагледа, разбра: монах или послушник в бяло кимоно с развързан пояс стоеше леко приведен, опрял длани в перваза на прозореца. Под него, със смъкнати до глезените дънки, стоеше друго същество, с по-малки габарити, явно момиче, приведено още по-ниско, за да се опре с ръце в долната тръба на радиатора. Самата поза плюс характерните движения и сумтенето недвусмислено говореха какво по-точно се върши при прозореца.
Докато двойката бе погълната от заниманието си, Марк огледа вратата. Нямаше ключалка, не се заключваше нито отвътре, нито отвън. Какво пък, щом като тия грешници бяха добили такъв кураж, значи общината наистина няма време да се занимава с тях. Лекичко я открехна и надникна, очаквайки да види големия салон, превърнат в общежитие. Но не, тук имаше квадратно антре с още две врати.
На излизане Марк не се сдържа и нарочно хлопна вратата на умивалнята, после отвори едната от другите две врати. Тя водеше в малко помещение, където имаше малка готварска печка на газ с две тенджери отгоре й, както и маса с цяла камара железни купички. Долавяше се неприятна миризма на хранителни отпадъци.
Зад другата врата се чуваше шум. Там беше салонът.
Марк надникна. Енергичното суетене вътре твърде много приличаше на евакуация. Да, точно така беше. Част от послушниците прибираха скромния си багаж и го овързваха заедно с одеялата и дюшеците на бежански денкове.
Марк погледна наляво. Вратата със звънеца, до която монасите не ги пуснаха, сега беше отворена. Монаси и послушници с кимона изнасяха някакви кашони и ги нареждаха на купчини в центъра на салона. На няколко крачки от себе си Марк съгледа един монах, който стоеше с гръб към него и даваше нареждания. Той много му заприлича на онзи, който цял ден трябваше да отваря вратата ту на него, ту на Величко.
— По-бързо! По-бързо! — подвикваше монахът.
Японците никакви не се виждаха. Навярно работеха в секретната стая.
До неравната пирамида от кашони имаше две туби. Марк се досети, че монасите са намислили да предизвикат пожар и в суматохата да изчезнат. Трябваше веднага да предприеме нещо. „Няма как, ще се наложи да прекъсна заниманията на онези грешници“, реши той и се върна в умивалнята. Долепи ухо до вратата и се ослуша. Не се чуваше нищо освен шума на течаща вода и плющенето на струята в дъното на мивката. Значи не беше наложително да се бърка в хорския интимен живот, толкоз по-добре.
Марк бързо отвори вратата, мушна се вътре и бързо я затвори зад гърба си, при което се озова съвсем близо до двамата послушници грешници, застанали като привидения насред умивалнята.
— Я горе ръчичките! — кресна им той.
Момчето и момичето стреснато се обърнаха и послушно вдигнаха ръце. Направи му впечатление, че на синкавите им изпити лица не се отрази никакво чувство, дори страх, а още по-малко радост. Бледи и унили физиономии, сякаш допреди малко не се бяха любили, а бяха погребвали любимото си кученце.
— Ти монах ли си? — обърна се Марк към младежа.
Той облиза изпръхналите си устни и отговори:
— Не… послушник.
— Малката, я иди до него!
— Къде? — ококори тя очи, изглеждащи огромни на слабото й лице.
— Казах, при него!
Момичето застана до партньора си и впери въпросителен поглед във въоръжения непознат.
— Свали от него тия свещени парцали! И не ги хвърляй на пода, а ги закачи на ей онова пиронче!
Когато младежът остана по дънки и поло, Марк издаде следващата си заповед:
— Малката, дръпни се на три крачки от него. Така. А сега вие двамата ще ми кажете: вярвате ли на своя татко Като?
— Вярваме! — твърдо и самоотвержено, почти в един глас отговориха те.