Марк сви рамене.
— Тогава ще ме прощавате, но се налага да ви затворя в клозета! Тръгвай към столчетата — ходом марш!
С клозетните кабини извади късмет. На вратите имаше резета както от вътрешната, така и от външната страна.
Накара любовниците да влязат в отделни кабинки, след което строго ги предупреди:
— Сега ще ви заключа. Ще кротувате тук петнайсетина минути, а после започвайте да крещите и да блъскате по вратите! Но само ако гъкнете преди определеното време, ще ви застрелям. Ясно ли е?
Двамата мълчаливо кимнаха.
Марк ги заключи. После навлече широката дреха на момчето, изтича до вратата на салона и надникна през ключалката. Монахът надзирател стоеше на старото си място и все така подвикваше на носачите.
7.
Марк безшумно се вмъкна в полутъмния салон и побърза да се отдалечи от своя познат. Мина покрай групата послушници, скупчили се до прозорците, и се озова зад камарата кашони, където монахът не можеше да го види. Само шестима послушници бяха заети с пренасянето, но ако се присламчеше към тях, веднага щеше да се забележи, че има един в повече. Трябваше обаче да рискува.
Прекара пръст по един от кашоните — беше облепен с тиксо. Побутна го — не беше празен, но и не тежеше. След това решително грабна два и по същия път се върна обратно, като гледаше да се държи между стената и тълпата от послушници. Накрая му остана най-опасната отсечка — от ъгъла до вратата. Смешно разстояние, петнайсетина крачки, но ако хрумнеше на монаха да се обърне, нищо нямаше да му попречи да види натрапника в цялата му наглост.
И Марк се забърза, уж едва чуто стъпвайки, но по закона за световната гадост монахът усети или по-скоро долови леките му стъпки, светкавично се обърна и за миг се стъписа, виждайки как някой изчезва зад вратата с два кашона под мишница. Марк, за щастие, успя да забележи, че е разкрит. Не прекоси антрето. Остави кашоните до стената и се притаи зад вратата на салона.
В следващия миг монахът отривисто я разтвори. Бледо снопче светлина разсея полумрака и косо легна върху прашния кафяв под. Отсреща се виждаше вратата към кухненското помещение, но тази част на антрето, където се криеше Марк, оставаше в сянка.
— Кой влезе тука? — изкряска монахът, оставайки на мястото си. — Веднага излез!
Марк реши да поизчака, преди да го нападне — искаше да се увери, че противникът му не е въоръжен. Но очевидно той наистина нямаше друго оръжие освен палката, която държеше и която му беше напълно достатъчна при разправата с беззащитните послушници. Сега пошляпваше с нея свободната си длан, намеквайки какво очаква виновника, ако не се подчини и разкае. След малко обаче със сигурност щеше да изгуби търпение и да влезе, за да прибере кашоните.
Монахът наистина влезе, макар и съвсем предпазливо, само на една крачка. Сега вече бе дошъл моментът Марк да го нападне. Интересно му беше доколко похватен ще се окаже тоя каратист. С бързо и финтиращо движение изскочи от скривалището си.
Монахът го забеляза с периферното си зрение и с неподозирана за габаритите му ловкост се втурна към него, вдигнал над главата си палката като бокен — дървения меч на японските фехтовачи.
За миг Марк замря, сякаш вцепенен от уплаха, а когато палката стремително се насочи към главата му, той още по-стремително прекрачи напред и встрани, пресрещна ръката на нападателя и здраво го стисна за китката. С другата ръка го прегърна през врата, хвана главата му и отстъпи назад с леко завъртане, при което го повлече със себе си, използвал собствената му сила и устрем. А когато монахът инстинктивно се помъчи да запази равновесие и да се измъкне от това завихряне, Марк тутакси направи крачка напред и го отблъсна. От изненада противникът му не успя да реагира, политна назад и тежко се сгромоляса по гръб на мръсния под, при което болезнено си удари главата.
Марк изчака няколко секунди, но монахът остана да лежи неподвижно. Тогава го хвана за краката и го завлече в кухнята. Там здраво му завърза ръцете и краката с връзките от собствените му маратонки, а с полите на кимоното му запуши устата. После взе кашоните, отнесе ги в умивалнята и бързо отвори единия: в него бяха наредени целофанени пликчета, пълни с някакъв бял прах. Марк взе едно и го прибра в джоба си, след което хукна обратно към салона, за да отиде в секретната стая, откъдето изнасяха кутиите и където по всяка вероятност беше „шлемът на спасението“, от който се опасяваше Светлана Годунова.