— Разбира се! А мога и да им размажа мръсните муцуни на ония гадни копелдаци!
— Ще имаш време за това! Сега първо трябва да се измъкнем от тука. Нали усещаш, има пожар!
Младежът кимна и двамата изтичаха в стаята с двете кушетки. Марк се увери, че Едик се справя доста добре и дори изглежда по-внушителен и мускулест от самия него. Затова му посочи Сергей Годунов и помоли:
— Помогни ми да го изнесем на чист въздух!
Отначало Едик кимна, но когато се позагледа, гнусливо проточи:
— Е-е, ама той се е осрал!
— Интересно какъв подвиг в гащите щеше да извършиш ти, ако ти бяха нахлупили тая усмирителна шапка!
— Ама аз… — искаше да възрази Едик, но се отказа, послушно нарами отпуснатото тяло на мъжа и тръгна след Марк, който вече носеше Светлана към умивалнята.
Там вече стояха нерешително излезлите от вонящия си затвор злополучните любовници и плахо се оглеждаха.
— Може ли вече да си вървим? — учтиво, като възпитана ученичка попита момичето.
— Може, само че ще минете ей през тоя прозорец, защото вашият храм вече гори в пламъците на ада.
В същия миг-два чифта яки ръце избиха от прозореца цялата мрежа заедно с рамката, но изблъскал двамата командоси, пръв подаде любопитната си физиономия Олег Величко и строго попита:
— Защо подпали тоя пожар бе, Марк? Да не са те ядосали нещо ония?
Марк облекчено се разсмя и весело му подвикна:
— Я ми дай твоя въшкарник да увия в него Светлана и да ти я подам! Направо я носи в линейката на „Бърза помощ“!
Наметнал якето, услужливо подхвърлено му от някого, Едик Бибарцев наблюдаваше как единият от командосите носи към прозореца кашоните, които капитан Майер бе спасил от огъня.
Глава пета
Лисо, Секача и следователят Турецки
1.
— Ако узнаеш миналото на жертвата, ще стигнеш и до нейния убиец, казват английските детективи. В нашия случай, драги ми Миша, няма какво толкова да научаваме — ония двамата имат доста подробни досиета. Остава Тузик. Но и за него вдовицата му ми разказа немалко неща. Както излиза, убили са ги техни конкуренти. Но защо пък така дивашки?
Александър Борисович Турецки се разхождаше из кабинета на началника на милицията в Копеевски район и разсъждаваше на глас.
Началникът на областното криминално управление полковник Михаил Сергеев предпочиташе да седи, заради болките от стари ранявания. А в другия край на дългата заседателна маса, съвсем в сянка, се бе настанил притесненият от идването на големите шефове собственик на кабинета.
— Може да са ги изтезавали? — неуверено предположи той само защото се опасяваше, че ако мълчи от скромност, ще вземат да го помислят за некадърник и ще си направят съответните изводи.
Не успя обаче да създаде нужното впечатление. Турецки се поспря, но след секунда отново закрачи енергично, като в такт с всяка крачка почти изрецитира:
— Характерът на раните не допуска подобно обяснение. Изтезанията имат за цел да развържат езика на жертвата, при което тя все пак има някакъв избор, а ако проговори, очаква да се отърве от болките, да спаси живота си или поне да разчита на по-лека смърт. А в нашия случай убитите са били направо изкормени и оставени да умрат бавно и мъчително. В това има нещо източно… Проверихте ли кавказците?
— Да — отговори Сергеев. — Всички са налице и кротуват. Нали знаеш как става при тях — ако техен човек сгази лука и се вдигне шум, всички останали наведнъж се вдигат като цигански катун и се местят на друго място, докато се нормализират нещата.
— Ясно — нетърпеливо го прекъсна Турецки. — Вдовицата на Тузик ми каза, че покойният й съпруг и неговите приятели замисляли някаква сделка за продажба на оръжеен плутоний, а може дори вече на няколко пъти да е реализирал подобни сделки. Вие, разбира се, нищо не знаете за това, нали?
Сергеев пренебрегна иронията му и отговори с присъщите си сериозност и достойнство:
— Разбира се, че не знаем! Заводът е пряко подчинен на Москва, пък и оная дъщерна фирма допълнително ни ангажира вниманието. А нашата работа знаеш каква е: насвятка се Ванка и тресне Манка с брадва по главата… Ти пита ли бившите кагебисти?
— Службата за сигурност? Питах. Нищо не знаят. Те ловят шпиони… По езерата, с въдици…
— Значи, ако вдовицата не е наприказвала всичко това само от огорчение, трябва да очакваме, че някой ще вдигне тоя плутоний от завода, нали така, Саша?
— Напълно възможно е. И какво?
— Например: акуратно, без излишен шум, ще блокираме завода и ще контролираме всяко влизане и излизане, а там, знаеш, няма дупки в оградата. Заводът е под земята… Може и да подплашим крадците, но суровината ще си остане на мястото.
— Предлагаш да поставим кордони от милиция и войници? — попита Турецки със скептична усмивка.
— Не, това е несигурно…
При тези думи районният началник наведе глава.
Сергеев намигна на Турецки и продължи:
— Ще ни трябва твоята помощ, Саша…
— И с какво мога да помогна?
— Уреди да дойдат на учение тук спецчастите.
— А това възможно ли е?
— Да. Преди година-две бяха тук почти цял месец, тренираха обезвреждане на терористи в завода. Изглеждаше направо красиво, също като по филмите! Нека да дойдат и сега, в това кишаво време, за да си усъвършенстват похватите. А между другото — ще наблюдават кой влиза и излиза от завода и кой какво носи.
— М-да, идеята си я бива, интересна е, но навярно така няма да открием убийците.
— Зависи как ще се развият нещата. Ако хванем крадците, те ще ни насочат към убийците. Или пък току-виж си признаят, че именно те са извършили убийството. Веригата е една и съща.
— Е, макар и твърде заобиколен, този начин може би е единственият — съгласи се Турецки. — Какво ново има за пръстовите отпечатъци?
— Проверихме ги в компютъра и нищо. Явно са прелетни птици.
— А това какво показва? Или че ги е наел някой от местните, който иска да пипне големите пари от бизнеса, или че конкурентите на Генерала не са тукашни и ще бъдат принудени да влязат във връзка с някой местен, за да получат стоката. При всички случаи ще трябва да проверим кой от обкръжението на Генерала е най-подходящ за ролята на Юда.
Сергеев и началникът на районната милиция кимнаха, макар и не едновременно.
— Та чии кандидатури можем да номинираме?
— Може би най-напред трябва да набележим онези, които имат достъп до цеха — тихо се обади районният началник.
И за своя радост заслужи одобрението на московския гост.
— Напълно съм съгласен с вас. Значи кръгът значително се стеснява. И кого ще пишем в него?
— На първо място — заместник-директора Георгий Николаев.
— Така. А на второ?
— На второ — десетината служители, които по принцип държим под наблюдение.
— А във фирма „Тонус“ има ли някой, който да представлява интерес за нас?
— Освен Колбин — никой друг.
— Ами заместникът му, търговският директор?
— Лисовски ли? — попита Сергеев. — Ами, едва ли. Държат го там само за да има кой да обикаля данъчните служби и да урежда документацията по всички инстанции…