— А ти кой си? — попита накрая той.
— Нали ти казвам — нося телеграма!
Оперативникът съзнаваше, че губи инициативата, и започваше да се ядосва.
— Ами тогава я прочети и се разкарай от тука! — почти насмешливо подхвърли Секача, явно вече разсънен.
При тези думи Турецки не издържа и с потреперващ от нервна възбуда глас неочаквано и за самия себе си извика:
— Слушай бе, приятел, какво се опъваш? Да не си без гащи или пък сакат?! Я отваряй веднага! Ще приберем каквото ни трябва и ще се ометем!
— А-а, ето кои сте били вие! Мародерите на Генерала, нали?
— Никакви мародери не сме ние, ама виж, ти си пълен боклук. Отваряй, щото и без това ще влезем!
— Както влезете, така и ще излезете, тъпи копелета!
— Разбийте вратата! — прошепна Турецки на оперативниците.
Онова, което се случи след това, го потресе не по-малко от собствената му дързост и той си даде сметка, че до този момент не е съзнавал колко необятна и дивашка е неговата мила родина. Александър Борисович наивно си бе представял, че арестът ще се проведе по всички правила на съвременното оперативно изкуство: ей сега момчетата ще извадят спецкарабината и за секунди ще избият бравата… а после всичко е въпрос на техника.
Но нищо подобно! Оперативникът извади предварително взетата фомка — стар апашки инструмент, който представляваше нещо средно между монтажен лост и скъсен каменарски лом. После намести извитите зъбци в тесния процеп между вратата и касата, където се намираше езичето на бравата, и започна безшумно да го избива.
— Какво правите бе, момчета? — можа само да извика потресеният Турецки.
— Спокойно, свикнали сме — подсмихна се Сергеев. — И добави, обръщайки се вече към оперативниците: — Пипайте по-леко! Да не ви гръмне през вратата!
В този миг се чу гласът на Бобров:
— Ей, вие! Навихте ме! Не трошете вратата, сега ще отворя!…
— Внимавайте! — успя високо да прошепне Сергеев. — Да не е уловка!
Ключът отвътре се завъртя обратно на часовниковата стрелка, но заяде.
— По дяволите! Сигурно вече сте я строшили! — се чу да промърморва Секача, който се мъчеше да превърти ключа докрай.
Всички чакаха напрегнато, притиснати до стената от двете страни на касата…
— Е, кво? — изръмжа Генадий Бобров, който най-сетне се появи по ярки спортни гащета и с пъхнати в джобовете ръце. А в тях освен тежките му като топузи юмруци можеше да има какво ли не — нож, пистолет или граната.
Никой от групата не беше с униформа, не се виждаха и бронежилетките, скрити под якетата и палтата. Автомат „Калашников специален“ можеше да има всеки, така че очевидно Гена Бобров все още не беше наясно със ситуацията. Той се поклащаше от пети на пръсти, без да обръща внимание на дулата, насочени към него.
— Я глей ква тайфа ми се изсипала на гости! Редете сега мъжката — кво искате?
В същия миг зад гърба му безшумно се приближиха тримата оперативници, влезли през прозореца. Двама здраво го сграбчиха за китките, както държеше ръцете си в джобовете, а третият го подпря с дулото на автомата и строго му заповяда:
— Не мърдай!
Втурнаха се на помощ и колегите им от стълбищната площадка.
Хванат натясно, Секача не оказа съпротива. Когато го пребъркаха, извадиха от джобовете му пистолет и граната „лимонка“. За щастие халката й си беше в ложето.
С двама от оперативните работници Турецки поведе към колата окования с белезници Бобров, за да го откара в копеевската милиция, а Сергеев остана заедно с другите да направи оглед на помещенията.
6.
Турецки не беше обмислял каква тактика да приложи на разпита, нито пък имаше намерение да води дълъг и изтощителен словесен двубой с арестувания. В конкретния случай успехът на следствените действия зависеше само от това дали оперативните служители ще открият някакви уличаващи доказателства.
Генадий Бобров седеше пред следователя на завинтената за пода табуретка. Седеше изправен, с леко отпуснати рамене — широки и мускулести, сякаш напомпани.
— Да започваме, а? — попита Турецки.
Вместо отговор Секача попита през сподавена прозявка:
— Не ви ли се спи?
— Вече ми се отспа. Защо?