— Ми така. Щото аз например бих поспал.
— Колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо ще отидете да си спите в килията.
— В килията?! И що пък там?
— Виж, на тоя въпрос вече ще търсим отговора съвместно.
— Да бе, да участвам в своето си накисване, как ли пък не…
Турецки придърпа към себе си протокола за разпит.
— Тъй като у вас не са намерени никакви документи за самоличност, кажете ми, ако обичате, трите си имена.
— Генадий Леонидович Бобров.
— Аз съм следователят Турецки — представи се Александър Борисович и попита: — За какъв генерал споменахте, преди да ви арестуваме?
— Аз?!
— Вие.
— Сигурно пък не знаете!
В този миг на вратата се почука. Влезе сержант с голяма папка в ръце. Като заобиколи Секача, седящ почти в центъра на кабинета, той отиде при бюрото и я подаде на Турецки. Върху нея на белия етикет за бележки бе написано с едрия енергичен почерк на Сергеев: „Не се налага да го въртиш на шиш, намерихме каквото трябваше.“
Бобров мълчаливо, но напрегнато го наблюдаваше.
Александър Борисович се прокашля и с официален тон му заяви:
— Гражданино Бобров, вие сте арестуван по обвинение в убийство.
Секача така подскочи на табуретката, че тя застрашително заскърца под тежестта на едрото му тяло.
— Вие кво бе?! Да не мислите, че аз съм видял сметката на Генерала?
— Не мисля. Не става дума за това престъпление.
— А за кое тогава?
— За онова в Челябинск.
— А-а! — дори се усмихна Бобров. — Няма да ми го лепнете, не сте познали! Аз не съм убил братя Смислови!
— Зеленичък сте още, Генадий Леонидович. Страхувам се, че ако ви бях подложил на разпит, щеше да ми бъде много скучно…
По мъжественото загоряло лице на Секача се изписа глупаво изражение.
— Що? Да не съм се издал нещо? А? Не вдявам кво точно искате от мене.
— Засега ви питам за убийството на Григорий Константинович Кондратиев, станало преди две години.
— Че аз кво общо имам с него?
— Вие сте го застреляли, след което сте искали да опожарите жилището му, но сте се разбързали…
— Как съм се разбързал?
Очевидно Бобров беше изкаран от релси, не можеше да разсъждава трезво и задаваше глупави въпроси, сякаш се мъчеше да увърта.
— Първо сте запалили вестници и разни парцали, а чак на тръгване сте се сетили за газовата печка и сте пуснали четирите котлона едновременно. Взрив обаче не е имало, защото огънят, който сте запалили преди това, е изконсумирал необходимия за експлозията кислород.
Бобров заклати глава, сякаш за да прогони кошмарно видение.
— Чакайте, чакайте! Нали все още нищо не съм подписвал? Нали така?
— Да.
— Тогава откъде знаете, питам?
— Помните ли филма „Седемнайсет мига от пролетта“?
— Горе-долу. Що?
— В него Мюлер, шефът на Гестапо, твърди, че онова, което знаят двама, знае го и свинята.
— И що говорите така грубо за себе си?
— А-а, не — усмихна се Турецки. — За ваше щастие, аз се уважавам достатъчно. А вие не се хващайте за думите, понякога в тях се влага друг смисъл. Що се отнася до вашите подвизи, те са доста подробно описани в тази папка лично от Фрол Колбин, по прякор Генерала. Това имах предвид.
— И що му е трябвало да го прави?
— Предполагам, защото е искал да държи изкъсо своя верен Секач.
Бобров криво се усмихна.
— И моя ли прякор знаете?
— Знаем го.
— Значи да ме държи изкъсо, а? Ми ако ме пързаляте?
— Нямаме никакъв интерес. Ако бяхте само заподозрян, без да разполагаме с цял куп доказателства, вероятно наистина щяхме да предприемем някаква игра с вас. Но сега вие можете сам да проверите дали Генерала не е сбъркал нещо при изготвянето на вашето досие. И, разбира се, да си облекчите душата с чистосърдечни признания.
— Само не говорете за душата, гражданино следовател!
— Защо, Генадий Леонидович? Аз не виждам смисъл да си играя с вас на котка и мишка, така че няма да ви давам никакви обещания…
— Аз пък съм заритал за тях!
— Разбирам, че нашата среща е съвсем ненавременна за вас. Успяхте ли вече да се почувствате голям авторитет? Не? В такъв случай вероятно сте доста огорчен. Само че, както ми се струва, Генерала не е имал толкова великодушни намерения спрямо вас. Той е смятал да живее и да управлява, пък има и жена. Така че богатството му ще наследи тя. Чувате ли — богатството. Но не и властта. А властта няма как да се падне на вас. И то не защото ви арестувахме. Дори ако Фрол Колбин беше жив и лично ви бе препоръчал на някоя мафиотска среща, колегите му щяха да се позамислят, преди да ви одобрят. А сега, когато вече е мъртъв, изобщо нямате шансове… На всичкото отгоре, клети ми Секачо, Колбин те е имал само за плашило — тайнствен, никому неизвестен убиец, с когото е държал в шах местната си измет. На московската сбирка такива като тебе ще ги има предостатъчно, но едва ли на някой от тия смелчаци е хрумвала мисълта да командва парада. Ако Фрол наистина беше имал желание да те направи свой приемник, той щеше първо да те въведе в бизнеса си, да ти обясни кое, с кого и кога се прави, на кого да имаш доверие и кого да държиш под око. На теб обаче не е имал. Дори не те е взел на онова съвещание с Тузик, което завърши така трагично. Както не е взел и никого другиго, нали не греша? Или си бил там?