Сергей взе от полицата предварително оставената там касета и включи касетофона.
3.
През дългогодишната си практика Турецки бе слушал на запис гласовете на най-различни хора, така че понякога му се удаваше по гласа да определи характера на даден човек и дори в някои случаи да си представи неговата външност. Сега не само вникваше в смисъла на казаното, но се опитваше и да определи какво представлява Едуард Бибарцев. Тембърът му беше приятен, говореше твърдо и енергично като баща си. Но явно това не беше само наследствена черта. Сергей по всяка вероятност бе приучил сина си от малък да спортува и именно затова момъкът изглеждаше по-зрял от своите връстници.
„… Искам да ти кажа, татко, че Димка практикува ускорена медитация. Отидох там, за да видя как стоят нещата, и нищо не ми направи кой знае какво впечатление. Но по едно време при мене дойде техният гуру и взе да ме разпитва кой съм и откъде съм. И разбираш ли, татко, какво ме гипсира? По принцип на никого не съм споменавал нищо за твоята работа, както се бяхме уговорили. Така че аз си казах само фамилното име, защото Дмитрий вероятно му бе доложил анкетните ми данни. И тогава тоя гуру директно ме попита: вашият баща не се ли занимава с еди-какво си и еди-що си? По принцип беше глупаво да отричам, нали? Но когато взе да се интересува за оборота на банката, кои са вложителите, кредиторите, дебиторите, кои са чуждестранните партньори — веднага се стегнах и се престорих на ударен. Обаче ме обзе съмнение. Защото такава секта съществува и в Москва. А тук, в Германия, по едно време с тях имаше някакъв скандал… С една дума, взех адресчето на московския филиал и утре сутринта заминавам, идвам при теб. До скоро виждане…“
Записът свърши.
Бибарцев изключи касетофона и попита:
— Навярно имаш някакви въпроси?
— Естествено. И първият е: пристигна ли синът ти?
— Не.
— Вторият: търси ли го по телефона в Германия?
— Търсих го. Днес се обадих…
— И какво?
— Казаха ми, че е взел разрешение да отсъства за три дни и е заминал за Москва.
— С влак или със самолет?
— Не ми казаха. Не знаели.
— Но така или иначе той трябваше и в двата случая вече да е тук. Нали?
— Е, има още малко време. Ако е тръгнал с влака…
— Защо е записан само неговият глас?
— Защото тогава отсъствах от банката и Едик ми е оставил съобщението на телефонния секретар.
— Ясно. А защо синът ти, вместо да си гледа учението, е тръгнал да се шляе по разни секти? Какъв е тоя гуру? И кой е Димка? Запомни ли всичките ми въпроси?
— Да — леко се усмихна Бибарцев. — В същата последователност ли да отговарям?
— В каквато си щеш.
— Та значи така. Едуард не тръгна по моите стъпки в спорта. За него самбото е скучно занимание. Захвана се с карате. И знаеш ли, доста е добър. Дори искаха да го вземат в секцията по кикбокс, но аз се възпротивих, пък и той бе достатъчно разумен, за да откаже. Може би знаеш, Саша, че всички тези източни побойници са зациклени на тема философия, мистика и тем подобни неща. Ако при нас в самбото най-важни бяха физическата подготовка и техниката, то при тях, в каратето, това са само началните етапи към съвършенството. Дори имат такова поверие… или легенда, не знам как точно да го нарека. Те твърдят, че изтощителните тренировки, съчетани с дълбока и усърдна медитация и самовглъбение, могат да доведат до просветление. А след него ставаш просто непобедим. Изобщо няма нищо общо с нашето „сгащят ли те натясно, не можеш да мърдаш“, нали? И откровено казано, не знам дали в тази мистика няма някакво рационално зърно. Докато беше в Москва, Едик посещаваше кришнарите и разни други, но все казваше, че не му харесва… Какви бяха другите въпроси?
— Гуруто и Димка.
— Ъхъ. Гуру е духовен учител във всички будистки секти. Нещо като нашите свещеници. А Дмитрий Лоев е колега на Димка, учат в една група. Безделник като баща си.
— А какъв е баща му?
— Заема сладка длъжност в президентството.
— Май не съм чувал да има такъв…
— Нали ти казвам, на сладка длъжност е. Май не фигурира никъде, но държавната заплата му стига, за да издържа синчето си да следва в Мюнхен.