— Не. Не съм бил.
— Да, и навярно не знаеш дори какъв проект са искали да осъществят?
Бобров го погледна изпитателно.
— Бъзикате ме, нали? Чакате да се изтърва нещо?
— Нищо не чакам. И така не е трудно да се досетя. А за да не си помислиш, че искам да очерня твоя покоен вожд и учител, чуй част от записа, който е оставил на тайно място в собственото ти жилище.
Турецки включи предварително подготвения за тази цел касетофон, пусна касетата и след кратко съскане се чу плътният и малко дрезгав властен глас, така добре познат на Секача.
„Взех при себе си Гена Бобров, след като го хванах в крачка. Беше пречукал Свинкята. Разбира се, и той е педал, при това с хлабава халка, но не е наша вината, че се налага да работим с такива. Та значи прибрах тоя здравеняк, прикотках го с блага дума и мангизи, защото беше нещастник, изпаднал в пълно отчаяние след връщането си от някаква война. Но пък стреля като дявол с всякакво оръжие. Предавам го на братството като удобен кадър, в случай че стане нещо с мене. Може да бъде използван за едно-две акуратни изпълнения. После е най-добре да бъде премахнат, защото е откачалка и може да се издъни. Дълго време се занимавах с него и го котках, но сигурен съм, че вие няма да имате такова търпение. А за да не се опъва, съм го притиснал с компромати. Значи, на първо място — Свинкята, за него той носи цялата вина…“
Турецки изключи касетофона, искаше Бобров сам да разкаже историята си. Това можеше да му даде известен шанс пред съда — все пак не беше убивал съвсем невинни хора. Само от единия Смислов в болницата бяха свалени почти четиристотин грама злато във вид на масивни пръстени, гривни и голям кръст с ланец. Разбира се, тези неща не бяха фамилните скъпоценности — с тях човек обикновено не се перчи, а ги държи, както се казва, на сухо и тъмно място. Турецки изпитваше жалост към Гена Бобров. Наистина често пъти следователите се опитват да спечелят подследствения със съчувствие и разбиране, за да му развържат езика. Но има и случаи, в които някои го правят, с цел да обвинят невинен, а други — да оневинят виновен. Вършат се всякакви неща, каквито по принцип не би трябвало да имат място в правосъдието. Но някой от класиците е казал, че Темида не вижда, защото е с вързани очи — мечът, който държи, е за да наказва с него, а везните — за да търгува. С какво ли? Само с онова, което притежава — с правосъдие.
Турецки със свито сърце гледаше този млад човек, мамен очевидно неведнъж и доведен от мръсните негодници до пълно падение. Генадий Бобров седеше вече силно отпуснат на твърдата табуретка и гледаше в една точка над главата на следователя. Но там нямаше нищо, което да задържи погледа му, освен светлото петно на тапетите, където навремето бе висял портретът на Дзержински.
— Но нали той ми даде половинката от долара — с убит глас произнесе Секача. — А другата прибра в джоба си и каза: сега двамата с тебе сме едно цяло, като тази разсечена монета…
— Евтина романтика, Генадий Леонидович, разбери.
— Да, естествено, ама сега го разбирам… Край, гражданино следовател, направо ме нокаутира с тия песнички — изрече той, като сочеше касетофона. — Знаеш ли, воювахме с един мой много добър приятел. И през цялото време гледахме да се държим един за друг, сякаш предчувствахме, че ако по някаква причина се разделим, смъртта няма да ни пощади. И наистина, при всички битки оцелявахме, двамата, сякаш куршум не ни ловеше, дори нямахме драскотина. А после… аз заминах за боеприпаси, а той решил да ходи на акция с някакви смотаняци. Носеше се слух, че ония цигани, метежниците, очаквали да им бъдат докарани мангизи — нормални, в зелено. Та нашите решили да заловят тая ценна пратка. Не знам случайно ли са се натъкнали на черните, или пък е било засада, но щом тръгнали четиримата, веднага били притиснати като в клещи. Ония били цял взвод — убили двама, а другите двама взели в плен. От тях единият е бил моят приятел. Пуснали ги на караманьол… е, изнасилили ги, целият взвод им се изредил значи, а после живи ги изгорили…