Кратко иззвъня вътрешният телефон. Александър Борисович прекъсна размишленията си и вдигна слушалката.
— Слушам.
— Следователят Величко моли да го приемете — съобщи секретарката.
— Нека влезе — разреши Турецки.
Олег влезе, придружен от снажен и светлокос млад мъж с малко насмешлив поглед. Очевидно тази насмешка нямаше конкретен обект, а беше по-скоро с универсален характер — така гледат на живота добродушните умници.
— Здравейте, Александър Борисович! — поздрави Величко.
Русокосият непознат също избоботи с гърлен бас:
— Здраве желаем!
— Запознайте се, Александър Борисович, това е капитан Марк Майер, който с ваше съдействие стана частно ченге.
— А-а! — искрено се зарадва Турецки и стисна ръката на Марк. — Е, какво, намерихте ли блудния син?
Марк кимна.
— Завърна се в семейното лоно. Заварихме го почти готов за бифтек. И трябва да е благодарен на Олег, защото именно той уреди бумагите, чрез които влязохме на частна територия. Иначе направо щяха да му източат мозъка и да го направят пълен олигофрен.
Олег Величко накратко разказа как е успял чрез Меркулов да получи заповед за обиск, как са нахълтали в общината на „Петрозаводска“ и каква суматоха е настъпила в Москва след тези събития.
Александър Борисович слушаше и току поглеждаше към Марк с известна изненада и удивление. Младият мъж се почувства неловко от подчертаното внимание на толкова важна личност като Турецки. Той не знаеше, че следователят иска да го попита дали няма роднина, който да се казва Бобров. От момента, когато го видя, Турецки се мъчеше да си обясни защо физиономията на този човек му се струва позната. Ядосваше се, че неговата винаги така услужлива памет този път му изневерява. Но изведнъж го осени догадката, че Марк Майер прилича на Генадий Бобров. Приликата обаче не беше чак толкова очевидна — наистина, в челото беше като негов двойник, но останалите сходства се изчерпваха само с някои черти на лицето и отделни движения. Неочаквано в съзнанието на следователя припламна смътната идея, която го бе споходила в Копеевск, а след миг тя придоби съвсем конкретни очертания. Идеята беше такава: Секача-Бобров трябва да се появи на мафиотската среща, на нея обаче няма да отиде истинският Бобров. И това ще стане със знанието на Александър Андреевич Лисовски, който ще запази тайната от страх за живота си. Защото именно той ще въведе мнимия Секач във висшето общество на престъпния свят… „Всичко това е много хубаво, но има едно «но» — помисли си Турецки и тази мисъл поохлади въодушевлението му. — За тази работа не се издават заповеди. В подобни авантюри се впускат само доброволци, които отлично съзнават на какъв риск се излагат.“
— Марк, горите ли от желание отново да се върнете под крилцето на Иван Иванович Токарев? — попита Турецки.
— Всъщност вече се върнах, но ме пратиха…
— Къде?
— Да търся един специалист по смъкване на сутиени в градския транспорт.
— Приятно занимание, нали?
— Да. В автобуса по трийсет и осма линия вече ме взеха за сексуален маниак и още при перфоратора се заканиха да ме кастрират!
— Май не долавям в гласа ви никакъв младежки ентусиазъм, а?
— А аз май започвам да подозирам, че имате някакво предложение за мен, така ли? — отговори Марк на въпроса с въпрос.
— Така.
След този кратък отговор Турецки погледна изразително към Олег Величко, който веднага схвана намека и побърза да си тръгне, тъй като го чакала спешна работа.
2.
А през това време в далечния, все още заснежен Копеевск, в притихналия след кошмарните събития офис на фирма „Тонус“ Александър Андреевич Лисовски седеше в собствения си кабинет и размишляваше. Той бе останал след работно време, за да поумува какви ли предпазни мерки са предвиждали да вземат Тузин и Колбин срещу неочакваните конкуренти. Беше се досетил, че в онзи трагичен ден двамата инициатори на грандиозния по своята дързост и предполагаеми печалби проект са се уединили в оная вила само за да измислят и разработят план за бързото и безболезнено ликвидиране на проблема. А Александър Андреевич не без основание смяташе, че по умствен потенциал ни най-малко не отстъпва на двамата, взети заедно.