Като начало трябваше да изходи от най-важното обстоятелство — неговите ръководители са били принудени да избират измежду всички възможни начини и средства такива, които не предполагат шум или кръв, та дори и не предизвикват спор. Драконът, който бяха скрили в мъртвата, пожълтяла от проникващата радиация борова гора, имаше нужда от тишина, внимание и предпазливо отношение.
Най-простото и сигурно средство при такава ситуация беше измамата. „Какво бих направил лично аз? — строго се запита Лисовски. — Най-лесно и убедително, при това съвсем безопасно, е да пробуташ на тия алчни профани някоя «кукла» — касета, която или да е празна, или пък пълна със силно радиоактивна, но съвсем безполезна шлака. Браво!“ — похвали покойните и самия себе си Александър Андреевич. Той изобщо не страдаше от мания за величие и беше убеден, че дори директорът и неговият приятел да не са стигнали до тази проста и ефикасна идея, то непременно щяха да стигнат, ако не им бяха попречили, затова на драго сърце ги прие задочно, или по-скоро посмъртно, за съавтори на този хитър план. Още повече че на дадения етап той не предполагаше материални загуби.
Лисовски погледна през прозореца. Наситеният синкав здрач бе прорязван от лъчите на прожектори, фенер и фаровете на пристигащите към заводския портал коли. Николаев му бе казал, че челябинските командоси отново са дошли на учение да отработват похвати за освобождаването на стратегическия обект от терористи и диверсанти. Лисовски с презрителна усмивка започна да наблюдава техните маневри. И едно дете би разбрало, че се мотаят тук, за да не бъдат изнесени радиоактивни материали. А това значи, че някой действително се е раздрънкал. И това е или истеричната жена на Тузик, или пък Секача, който е подразбрал нещо. Но и двамата знаят съвсем малко, фактически нищо, не са наясно и за най-важното — как точно трябва да се изнесат касетите със стоката.
Александър Андреевич изпита остро желание да посети обекта, за да се увери, че стоката е на мястото си. Всъщност вече нямаше кой да му нарежда какво да прави или да не прави. И може би сега за пръв път от деня на жестокото убийство Лисовски напълно осъзна, че в копеевското звено на грандиозната операция той е главният изпълнител и единствен претендент за цялата печалба. И вече нищо не можеше да го разтревожи — нито евентуалният гняв на останалите съдружници, нито дори гневът на Лариса, жената на Фрол, нито пък неясната, но съвсем реална заплаха от неизвестните конкуренти. Едно-единствено нещо го притесняваше сега и дори го накара да се приготви за път до едно недалечно, но опасно място. И това притеснително нещо беше мисълта, че трябва да провери дали стоката е налице, както и убеждението, че някой ще дойде да я поиска…
В тясното антре, претенциозно наречено фоайе, до масата дремеше пазачът Вася Глупака. Дочул леките и бързи стъпки на Лисовски, той с усилие вдигна голямата си, късо подстригана глава и с ленива надежда попита:
— Тръгвате ли си вече?
— Хич не се надявай! Отивам до обекта и се връщам. И да ме чакаш! Така и така спиш…
— Аз не спя!
— Добре де!
Пред вратата бе паркирана стара, но добре запазена уазка, която директорът на завода бе осчетоводил като бракувана и на минимална цена бе продал на фирма „Тонус“.
Отзад в купето между двете редици дървени седалки бяха оставени на пода три старателно сгънати комплекта за индивидуална химическа защита — комбинезони, противогази, дозиметри.
Лисовски запали и потегли по кишавия път, обикалящ плътната и фактически непреодолима ограда на завода. Отляво започваше закритата зона — триста и петдесет хектара гора, върху която се бе изсипал радиоактивният облак преди десет години. В началото, когато по този повод се вдигна голям шум на местно равнище, а еколози и гъбари излизаха по митинги, границите на заразения участък бяха охранявани от постове, за да не допускат никого в гората. По-късно скандалът естествено отшумя, постовете бяха вдигнати и на тяхно място останаха само жълти табели с надпис: „Опасно за живота! Висока степен на радиация!“
Общо взето, жителите се оказаха дисциплинирани и никой не влизаше без особена нужда в пожълтялата гора. Може би, ако облакът бе паднал — както в Чернобил — върху селището или друг населен пункт, там постоянно щяха да се навъртат мародери. Но какво може да бъде откраднато в една гора? Още повече че след аварията в нея не вирееше никакъв живот — не прелитаха птици, а и всички други твари измряха или се преселиха по други места. А това плашеше хората много повече от най-страшните предупреждения.