Там, в мъртвата гора, бе откаран и сякаш захвърлен като непотребен голям железен шкаф. В него бяха прибрани за известно време малките, компактни, но доста тежки касети с оръжеен плутоний — стоката, която с нетърпение се очакваше в Германия.
Преди да навлезе в гората, Александър Андреевич облече защитен костюм, после продължи с колата по черния разбит път. След пет минути пътят свърши до празно и затънтено място. Лисовски остави колата и тръгна нататък пеша, затъвайки до колене в дълбокия мокър сняг. Беше тъмно, но той се ориентираше добре сред боровете със зеленясала кора и провиснали мръсно жълти клони. Скоро стигна до целта си, отключи желязната врата на шкафа с грижливо смазани панти и пристъпи към работа. След като се увери, че стоката е на мястото си, започна да подготвя фалшивите касети, които не съдържаха друго освен въздух — радиоактивен, но никому ненужен.
3.
На няколко хиляди километра от Копеевск, на брега на река Изар в старинния град Мюнхен, се срещнаха в един просторен кабинет двама мъже и една жена. През огромния, простиращ се почти по цялата дължина на стената чисто измит прозорец се виждаха осветените отдолу островърхи покриви близнаци на Фрауенкирхе.
Жената, някогашна красавица, а сега склонна към пълнеене дама на балзаковска възраст, носеше къс черен воал, закрепен върху платиненорусата й боядисана коса с възлилав оттенък. Тя се казваше Лариса Колбина, а воалът имаше за предназначение да показва, че госпожата е в траур по своя преждевременно споминал се съпруг. Впрочем лицето й изобщо не бе съсипано от сълзите и не бе помрачено от предполагаемата скръб, а просто поначало си приличаше на втасало тесто.
Кавалерите на Лариса коренно се различаваха един от друг. Нейният сънародник, бившият съветски гражданин Борис Лазкин, се открояваше с вълчия си апетит, който бе натрупал по женската му фигура дебел пласт тлъстини и го караше да се поти обилно по всяко време на годината.
Другият мъж беше висок и слаб, но мускулест, с късо подстригана светла коса. Беше облечен скромно и изискано, което свидетелстваше за немския му произход. Казваше се Хелмут Шилер. Дълбоките гънки в ъгълчетата на устата му показваха, че хер Шилер дълбоко презира своите събеседници, а донякъде и самия себе си, задето е принуден да работи с толкова жалък контингент.
И тримата бяха недоволни един от друг и едва ли не се караха. Причина за скандала бе изтеклата информация за очаквания от глъбините на далечна Русия важен и скъп товар. Тези хора бяха третото, заключително звено в операцията за износ на плутоний от Копеевск.
— Хелмут, защо сте толкова убеден, че някой там се е разприказвал? — попита Лазкин, като редуваше думите си с едри и шумни глътки от бутилка с безалкохолна бира. — Същото може да го е направил например и някой ваш приятел.
Шилер поклати глава.
— В тази работа и в този град, Борис, аз нямам други приятели, освен вас. Да не искате да кажете, че сте се разприказвали вие?
— Има си хас! — обади се вдовицата, наливайки си три пръста водка във висока тънкостенна стъклена чаша.
— Стига, Лариска, ще се налюскаш! — предупреди Лазкин.
— Аз не съм ти и не се наливам до посиране! — сряза го Колбина. — Пък и сега си имам мъка…
— Оставете я, Борис. Мисля, че трябва да форсираме събитията, нали така? Когато съумеем достатъчно бързо и прецизно да доставим стоката на местоназначението, конкурентите вече няма да ни тревожат…
— Какво ще рече това „оставете я“? — оскърбено възкликна Колбина. — Вие не можете да вземате решения без мен! Или сте намислили да ме изхвърлите от играта?
— Не се вълнувай, мадам — промърмори Лазкин, докато отваряше капачката на поредната бутилка бира. — Ти си законна наследница на Генерала, лека му пръст, и неговият дял не ти мърда.
— Точно така!
— Борис, не се разсейвайте. Нека проверим цялата верига. Тука нещата са гут, нали?
— Да! — гордо се съгласи Лазкин.
— Какво е положението в Москва? Там са онези… как бяха… джигитите, нали?