— Ъхъ, братя Месхиеви. Оперени момчета, при това не работят за пари, а за идеята.
— Така ли? Не сте ми споменавали за това — заинтригува се Шилер.
— Ама и вие не сте проявявали особен интерес, Хелмут. На тях парите им трябват, за да ги пращат на любимия си генерал Дудаев, а не за лично ползване. Така че тия момчета ще си изпълнят тяхната част от задълженията прецизно. Но е опасно да ги лъжем!
— Ние няма да ги лъжем — леко се усмихна Шилер. — Мен лично ме тревожи положението в Урал.
— И мен — призна мрачно Лазкин.
— Струва ми се, че господин Колбин нямаше особено високо мнение за онзи човек, който остана. Името му беше Лисовски, нали?
— Да. Казваше, че е ни риба, ни рак. А сега вече със сигурност е напълнил гащите и се тресе от страх!
— Това не е хубаво, Борис.
— Ама разбира се, че не е!
— Аз имам такова предложение: вие трябва да отидете там и да помогнете на Лисовски.
Борис Лазкин недоволно въздъхна. Явно идеята хич не му допадаше.
— Може пък излишно да се паникьосваме, а? Разбира се, Лисо изобщо не може да се сравни с Генерала, но пък, от друга страна, не е допускал грешки, откакто работим заедно. А и Николаев е там, нека си заработи своя дял!
— Това е онзи… — Шилер нетърпеливо щракна с пръсти, — помощникът на господин Тузик, заместник-директорът?
— Да.
— О, за него господин Колбин също ли е казвал, че е риба и рак?
— Нито риба, нито рак! — поправи го Лазкин и прикривайки досадата си, допълни примирително: — Е, добре, нека първо да се обадя на Лисовски и да разбера какво е положението там…
— А Лисовски е говно, и ти, Борка, също си говно! — неочаквано изтърси Лариса Колбина. — Истинските мъже, които останаха в нашата банда, са Хелмут и ония цигани — братя Месхиеви!…
4.
Александър Лисовски се връщаше в офиса си след разговор с полковник Сергеев. Призовката да отиде в милицията не го изненада — водеше се следствие, изникваха текущи въпроси. Той дори допускаше, че убийците изобщо няма да бъдат открити, което всъщност беше и в негов интерес. Иначе те можеха да разкажат за какво са извършили гнусното си престъпление. А тогава вече като втори етап от разследването щяха да се захванат и с него, и с Николаев, при това следствието отново щеше да бъде водено както от оня грубоват хитрец Сергеев, така и от плашещо изискания Турецки. А това не беше желателно. Виж, ако Генерала имаше на служба свестни момчета, а не ония дебеловрати горили, които се разпиляха по други господари, преди още да е изстинал трупът му… Няколко по-оправни момчета можеше да намерят ония нахалници и да ги зациментират в основите на някой строеж. Обаче, уви…
Изненадата днес не бе милиционерската призовка, а предложението, което му направи Сергеев от името на Турецки.
От него се искаше вместо Генадий Бобров — Секача, да въведе в столичния престъпен елит някакъв си служител от криминалната милиция. Разбира се, Лисовски обеща да си помисли, така че сега вървеше и мислеше. Играта започваше да загрубява, а той трябваше да бъде предпазлив, много предпазлив. Твърде много неприятности му се струпаха на главата, пък и работата стоеше недовършена. От друга страна, да въведеш в общността такъв троянски кон означава да си подпишеш смъртната присъда, в случай че се разбере. Това е много по-страшен грях, отколкото да предадеш на милицията един прост поръчков убиец. Естествено, Сергеев най-разпалено го уверяваше, че операцията ще бъде организирана прецизно, че човекът е опитен и че всичко ще протече под непрестанното наблюдение на спецподразделенията. Но дали ще вярваш на бандити или на ченгета — все е тая. Работата е опасна.
… И без да взема окончателно решение, Александър Андреевич влезе в офиса. Вътре бе необичайно тихо и пусто. Нито Вася Глупака, нито секретарката бяха на работните си места. „Животни! Като отвързани кучета! Мислят си, че Лисовски е мухльо и могат да го тъпчат както си искат!“ С твърдото намерение да впише в книгата за лишаване от премии двамата си разхайтени служители, той отвори вратата на своя кабинет и се спря като закован.
В креслото му седеше мускулест млад мъж на около трийсет години, който впери в него хипнотизиращия остър поглед на сините си очи. Още един подобен здравеняк, само че с кафяви очи и тъмна коса, беше седнал до масичката пред бюрото и също го гледаше втренчено.
„Нима са от службата за сигурност?!“ — изтръпна от ужас Лисовски. В същия миг иззад вратата изскочи трети неканен гост, който така рязко и неочаквано го блъсна в гърба, че Александър Андреевич едва не падна, притичвайки със ситни крачки до средата на кабинета.