— Е, здравейте, господин Лисовски!
Александър Андреевич стрелна плах поглед към синеокия, който бе произнесъл тези думи, и отговори:
— Здравейте… На какво дължа вашето посещение?
— На плутония — подхвърли синеокият.
— Ъъ, не ви разбирам…
— Чул си как трупясаха Тузик и Колбин, нали? Ако ми се правиш на идиот, ще пукнеш още по-страшно!
— Вие да не сте от конкурентната фирма?
— Може и така да се каже.
— Ще разрешите ли да поседна?
— Сядай, че току-виж си припаднал. Разбираш ли, Лисовски, отначало искахме като честни партньори да откупим от вас контракта за плутония и новата технология за неговата обработка. Но се получи малка засечка с парите, после пък Генерала взе нещо да се опъва. А като го клъцнахме, решихме, че изобщо няма смисъл да плащаме — така и така ще си приберем нашето. И ето че дойдохме.
— Значи вие сте ги…?
— Не, Лисовски, не си прави сметката как да ни изтропаш пред властите. Не сме ние. Там работиха други хора, а ние си имаме желязно алиби.
— Разбирам. Срещу ръжен не се рита — въздъхва Лисовски. — Само че с тая касапница вие провалихте всичко…
— Защо?
— Ами погледнете през прозореца. Нали виждате, че е пълно с командоси. Специално ги докараха тук на учение, та да не може пиле да прехвръкне. Ще се наложи да изчакате, докато се успокоят нещата…
— Така било значи?
Вместо отговор Александър Андреевич мълчаливо разпери ръце — сиреч сами трябва да го разберете.
Тъмнокосият се понаведе напред и рязко му залепи шамар с широката си грапава длан, при което Лисовски се сгромоляса на пода заедно със стола.
Здравенякът, който през цялото време стоеше отзад, изправи стола, вдигна Лисовски за яката и го сложи да седне.
— Александър Андреевич, още ли не си разбрал, че всичко това не ти се случва насън и че споровете с нас протичат доста болезнено? Оня идиот, дето му викате Вася, е донякъде в течение на нещата. Отначало той също реши да се репчи и да демонстрира карате. А после само плачеше, подпикваше и ни се изповядваше като на Господ Бог. Така че сега знаем и за жълтата гора, и за касетите в железния шкаф, и за това, че ти, общо взето, не си глупак…
Лисовски кимна.
— Разбирам. Поне пощадихте ли Василий?
— А защо? Той не си изпълни задълженията, така че от него няма никаква полза, и за да не се измъчва после от срам, малко го стиснахме за гушката…
Александър Андреевич Лисовски усети как неописуем ужас сграбчва сърцето му с железни пръсти и неволно повтори, едва превъртайки език:
— Л-разби-л-рам…
Част втора
Смъртта, която се усмихва зловещо и пристъпва тихо, подобно на крадец, все пак влиза като победител.
Глава първа
Майер, наречен още Секача
1.
За известно (и то съвсем неопределено) време капитан Марк Майер се превърна в Генадий Бобров, бивш наемник в няколко кавказки войни с прякор Секача. Подготовката му за тази необичайна роля не беше продължителна — нямаше време, — но Марк се надяваше, че за влизането му в престъпния свят в една от големите столични групировки ще допринесе неговият остър език, наситен с цветиста одеска духовитост, както и придобитата пак оттам безцеремонна самонадеяност — тоест качествата, които най-старателно, но напразно се беше опитвал да изкорени, след като облече полицейската униформа.
Сега походката на Марк-Генадий стана малко нахакана и разпусната, нехайна, но не защото искаше да подражава на бандитите, а по простата причина, че обикновено така стъпват хората, свикнали да очакват изненади. Добре, че не му се наложи да заучава съвременния бандитски жаргон и да подновява гардероба си. Истинският Бобров, скрит в следствения изолатор на Федералната служба за сигурност, не спадаше към признатите бандити и не се обличаше като баровец. Той все пак беше само един бивш армейски капитан, пълен несретник и бедняк, който бе повярвал, че парите носят щастие на всекиго и че, най-важното, не миришат. С известни уговорки и Марк смяташе, че парите действително имат голяма сила и власт, много по-силна дори от тази на диктатурата. И ако сега някой го попиташе: „Защо си се заврял при криминалните?“, Марк би свил рамене и би отговорил: „Кой за каквото е учил, брато!“