Вечерта двамата гости трябваше да отидат при Робинзон, който ги очакваше в резиденцията си.
2.
За срещата тръгнаха поотделно, такова бе желанието на домакина. Марк реши да не бърза много и пристигна три минути по-късно от определеното време. Пред блиндираната врата на апартамента стояха двама от биячите на Робинзон с бръснати вратове и широки рамене. В ярките им вносни костюми и пъстри ризи човек можеше да ги помисли за клоуни, ако не бяха напомпаните им плещи и суровите каменни физиономии.
С известна ленивост, но без излишни думи единият провери документите на Марк, а другият го обискира за оръжие, след което го пуснаха да влезе.
В хола, обзаведен със скъпи мебели и електроника, между другото бяха натрупани и някакви кутии. До богато сервираната маса седяха четирима души. Двамата бяха „свои“ хора, ако може така да се каже: Лисовски и Месхиев. А другите двама бяха възпълни, но все още яки мъже с тъмни от „лагерния“ загар лица и сини татуировки по ръцете. Малко припряно Лисовски се вдигна от стола и доста притеснен се обърна към седналия на дивана мъж с думите:
— Това е Бобров, Михал Михалич!
— Здравейте на всички! — учтиво, но с достойнство поздрави Марк присъстващите и погледна под око към домакина.
Той му заприлича на бивш борец, зарязал тренировките. Малките очички на простодушната му, дори леко селяшка физиономия се втренчиха в Марк, сякаш искаха да го пронижат. През отворената му разкопчана риза се виждаха космати гърди, върху които като на пухена възглавничка почиваше масивен златен кръст, закачен върху също толкова масивна верижка.
— Ха здравей, здравей, как те казваха…
— Бобров — лаконично отговори Марк.
— Е що си толкова важен бе, Бобров?
— Не съм важен, а сериозен.
— Айде бе?! Ми ако пийнеш, ще се отпуснеш ли?
— Ако ми сипете — ще пия.
— Кво ще кажеш? — обърна се Робинзон към приятелчето си. — Тоя май не е лапацало.
— Това се разбира най-добре, когато го пуснеш под високо напрежение! — мрачно възрази онзи.
— Абе, Глист, що го нервираш човека още от вратата? Я глей, дори Лисо взе да стиска кълки, като че му се допика по малка нужда!
При тези думи на домакина Лисовски пусна една измъчена усмивка.
— Я го дайте насам тоя генератор, дайте тук напрежението! — дръзко заяви Марк, като изгледа с презрение заядливеца пред себе си.
— Да не искаш да кажеш, че ще вдигнеш ръка на един признат бандит? — намеси се Робинзон и чак се наведе над масата, за да го погледне по-отблизо.
— О, в никой случай, бога ми! — възкликна Марк. — Само смятам, че по принцип бандитът не пуска високото напрежение лично, за тая работа си има горили.
— Точно така! — кимна Робинзон, като го разглеждаше с интерес.
— А за тях пък, мутрите де, смятам, че може, трябва и е полезно да се бият, защото стават по-зли, като кучетата! — допълни Марк.
— Голям образ си! — одобрително отбеляза Робинзон. — Дай си лапата! — подаде той ръка през масата.
Марк се поколеба — за да приеме тази особена чест, трябваше да се приближи към масата и да се наведе, при което някой от присъстващите можеше да си помисли, че се кланя и подмазва. Но после реши, че дотук се беше представил достатъчно добре, затова пристъпи напред и сложи едрата си десница в разтворената шепа на бандита.
Робинзон я стисна, но после поразхлаби пръсти и леко я обърна с дланта нагоре, а когато видя гладката й чиста кожа, подхвърли, без да се обръща към никого конкретно:
— Нежна ръчичка, пък и не мирише на барут…
— Не съм някой скапан пролетарий и не млатя с чука по цял ден. При това не всеки ден ми се отваря работа.