Турецки вече знаеше, че Лисовски и Марк са настанени на улица „Полярна“, че са ходили на гости у Робинзон и засега са живи и здрави…
Телефонът иззвъня.
— Турецки. Слушам.
— Докладва майор Семьонов. Намирам се на стационарния пост за наблюдение на „Полярна“. Обектите Б и М тръгнаха с колата на М към ВДНХ. Обект А остана в квартирата. Лампите са угасени.
— Пое ли някой проследяването на колата?
— Тъй вярно.
— Добре. Но не се разсейвайте. Възможно е и А да тръгне нанякъде. И бъдете предпазливи, може да са пуснали опашка след него.
Когато приключи разговора, Турецки отново се зае да разглежда вещите върху бюрото си, подредени на голям бял лист. Те бяха открити при труповете във вилата на Виктор Тузик и не можеше да се намери разумно обяснение защо са се оказали там. Вдовицата отрече да са на убития, така че имаше вероятност да принадлежат на убийците. Разбира се, преди да му даде „тия вехтории“, полковник Сергеев беше наредил да се заснемат пръстовите отпечатъци, взети от тях, а с дактилокартите разполагаше и Турецки. Но както показаха челябинската и централната картотеки, това не бяха отпечатъци на рецидивисти.
На бюрото имаше малък джобен калкулатор, вносно календарче за текущата година, кръгла значка, която представляваше цветна снимка на мъж със строго лице от източен тип, и черна, вероятно ебонитова пръчица, дълга около двайсет и пет сантиметра и заострена в двата края.
Турецки с глухо раздразнение разглеждаше вещите пред себе си. Трябваше да се признае, че те не навеждаха на никакви ценни мисли старши следователя по особено важни дела. Всъщност сега рядко се срещаше човек, който да няма калкулатор за разлика от малцината динозаври като Турецки, който криво-ляво можеше да направи с тая машинка някои прости изчисления, но само толкоз. А календарчето беше друго нещо — явно беше предназначено за сексуално обременени мъже или за привърженици на онанизма по картинки. Но и тези заключения не помогнаха с нищо. Колко хора по света имат такива фантазии… Наистина, едно беше сигурно — че не са принадлежали на Фрол Колбин, защото той е предпочитал живата плът. А значката беше интересна. Такива носеха привържениците на Мао, само че тази не беше с лика на китайския Ленин. А с чий? Сурово изражение, черна коса, вързана в снопче на темето. Някакъв самурай, види се… И все пак Турецки беше почти убеден, че е виждал някъде тоя човек — лично или на снимка. Но къде? Ако е политик, значи — в някой вестник, защото на живо, слава богу, не се е случвало. Е, добре, може да се допусне, че образът му е познат от медиите. Но телевизията отпада, защото Турецки изобщо не помнеше кога за последен път е сядал пред този хипнотизиращ сандък. За вестници също не му оставаше много време. Бившият политически грамотен випускник на юридическия факултет преглеждаше само новините и по професионален навик — криминалните произшествия.
Но за да му е чиста съвестта, че е изпълнил задълженията си прецизно, Турецки повъртя в ръце и ебонитовата пръчица. Реши, че тя не е подходяща за опити в училищния кабинет по физика, където с подобни нещица наелектризираха други нещица. Остави пръчицата настрана, после взе да се рови в малката купчина вестници върху масичката до бюрото. Не намери снимка на човека от значката, но попадна на кратко съобщение в хрониката от чужбина, където се казваше, че японските правозащитни органи са започнали следствие по газовото нападение на супермаркета „Нихон-еноки“. Съобщаваше се още, че те разполагат с информация, че акцията, станала причина за гибелта на много хора, е била инспирирана от ръководителя на сектата „Пътят на истината“ — Тацуо Като.