Секунди по-късно на вратата се позвъни.
Чудейки се как да обясни присъствието си тук, ако например е дошла някоя съседка за сол, Марк отиде на пръсти до вратата и погледна през шпионката. Осветлението на стълбището не беше включено. Той смътно различи само някакъв тъмен силует, сравнително дребен, явно на жена. Та затова му стана неудобно да попита: „Кой е?“ Началството със сигурност щеше да го смъмри за това. Отвори, по-точно открехна вратата така, че ако види пистолет, светкавично да се метне на пода и да се претърколи на достатъчно безопасно място.
2.
Пред вратата стоеше някаква тийнейджърка — от ранозрейките. Не беше красавица, но силно гримирана и с пищни форми по нужните места. На пръв поглед можеха да й се дадат не повече от шестнайсет години. Цялата й разпусната стойка, макар и не без вродено изящество, показваше, че не идва с агресивни намерения. Това Марк Майер, чиито способности бе подчертал навремето самият Ролф Бранд (айкидо пети дан), успя да долови веднага. Като поотвори вратата, той попита:
— Кво искаш?
— Ми да вляза.
— Айде влизай.
Момичето влезе и взе да го разглежда с безцеремонно любопитство.
Без да я допуска по-навътре от антрето, Марк повтори въпроса си:
— Казвай кво искаш?
— Абе, чичко, дай една вода, че така съм огладняла, чак няма къде да пренощувам!
— Айде, айде — строго прекъсна глупостите й Марк. — Чували сме ги тия. Коя си? Не ми приличаш на циганка?
— Ох, препатихме ние, станахме жертва на пожар…
— И личният ти боинг изгоря, нали?
— Ъхъ! — зарадва се тя.
— Я стига! Казвай какво искаш и се прибирай у дома!
— Къде у дома? Ами че аз съм си у дома!
— Така ли? — смути се Марк.
— Ми, че аз тука живея!
— Лъжеш — поклати глава Марк.
— Ако лъжа — да се окендзам и да няма вода да се измия дано!
— Добре де, щом живееш тука, що тогава звъниш? Що не си отключи например?
— Ох, как ги чаткаш само! Ми ако вампирите са ми взели ключовете, за да се прибирам навреме?!
— Кой?
— Вампирите, дъртите, моруците значи.
— Ще рече майка ти и баща ти?
— Да! Да! Абе ти що не си открехнат на нашите лафове? Нали си уж млад?
— От село съм.
— Така ли? А иначе изглеждаш пич, та дрънка!
— Е, добре, стопанке, като не ми вярваш, вземи да почерпиш с кафе родата от село.
— Да бе, ей сега! На село люскат само водка!
— Зависи в кое.
— Не съм дошла аз за тая работа. Забрави!
Неканената гостенка хвърли якето си на шкафчето в антрето, остана по дънки и мъхесто поло и самоуверено тръгна към стаите. Марк я последва, като все повече се съмняваше, че тая хлапачка е посещавала някога това жилище.
Тя влезе в едната, после в другата стая, накрая избра онази, където Марк беше спал — с плюшения диван. Тръшна се на еластичната му повърхност, за която човек трудно би предположил, че служи за сядане.
— Значи можеш да ми викаш Оля.
— Ти на мене — Гена. Кажи все пак защо си дошла?
— Искам да ме любиш.
— Добре де, любя те.
— Е, не, устното творчество не ми къса душата. Люби ме на тоя диван!
— А не е ли по-добре на пода?
— Давай!
— А в асансьора?
— Мм… За там още не съм готова.
— Оля, къде живееш?
— Не е задължително да знаеш.
— А може ли да знам на колко си години?
— Може. Скоро ще навърша петнайсет.
— Тогава си върви вкъщи, Оля. Там ще те оценят много повече, отколкото струваш…
Оля сякаш изтри от лицето си палавата и малко вулгарна, озъбена усмивка, и каза сериозно:
— Хич да не ти дреме за тая работа, крокодилчо Гена. Може да е така, а може и да не е така. Но ако не се чукнеш с мен, ще те пречукат!
— И кой по-точно?
— Който трябва!
Марк се опитваше да проумее кое е това момиче, кой и с каква цел го е изпратил при него. Дали пък не е приятелка на оня курсант, неженения? Но едва ли един слушател във Военната академия ще рискува пагоните и перспективите си заради една намацотена глупачка. Разбира се, ако тук наистина живеят такива офицери, а не например нечий съмнителен контингент. Трудно беше да се намери логично обяснение на всичко това. Всъщност логиката е нещо съвсем различно от реалния живот, който е алогичен. От друга страна обаче, чак такъв абсурд беше съвсем не на място на двайсетте квадратни метра ведомствена жилищна площ.