Запознанството му с Бибарцев беше станало при неприятни за банкера обстоятелства, а за Марк — съвсем обичайни, работни, макар и нелишени от известни вълнения.
Това се случи една вечер. Марк беше в състава на дежурната оперативна група и си почиваше след проверка на обстоятелствата при банално битово убийство: докато пиели някакво менте, двама мъже се скарали и единият нанесъл на другия седемнайсет прободно-разрезни рани.
Към полунощ групата беше повикана за жилищна кражба. Странна изглеждаше тази кражба-грабеж или пък при обаждането си потърпевшият — С. Н. Бибарцев — е бил толкова разстроен, че е говорил съвсем объркано и неясно. Във всеки случай дежурният беше получил съобщение, че входната врата на апартамента на Бибарцев е била разбита и собственикът е заварил вътре две съвсем непознати деца…
Апартаментът не беше голям, тристаен, но комфортен, с удобно разпределение и обзаведен с вкус. Бибарцев седеше в кухнята с две момченца, доста бедно облечени. Едното — на осем, а другото — на не повече от пет годинки. Малчуганите боязливо гледаха домакина, а през това време ръцете им чевръсто посягаха към голямата кутия шоколадови бонбони на масата, вземаха от нея различните тъмнокафяви бъчонки с крем асорти и ги пъхаха едната в устата, а другата — в джоба…
Съпругата на Бибарцев нервно сновеше из хола, нетърпелива да се увери, че повечето ценни неща не са откраднати, но не се осмеляваше да проверява навсякъде, докато милицията не огледа за следи.
Марк бегло огледа апартамента, разбра, че крадците не са задигнали кой знае колко неща, и като остави експерта да се занимава с пръстовите отпечатъци върху политурата на мебелите, отиде при домакина в кухнята.
— Добър вечер — поздрави той, наблюдавайки от вратата как уплашените малчугани, сякаш като курдисани, непрекъснато лапат падналите им на аванта бонбони.
Бибарцев мълчаливо кимна — не му се щеше нито да потвърждава, нито пък да опровергава думите на оперативния служител за качествата на вечерта.
— Хей, вие, охраната! — строго подвикна Марк към децата. — Стига сте нагъвали тия бонбони, че току-виж тук забръмчали пчели!
Те послушно прибраха ръчички под масата и мълчаливо заследиха с ококорени очи високия гръмогласен милиционер.
— Може ли да поседна?
— Да-да, заповядайте — припряно го покани сепналият се Бибарцев.
— Разкажете ми какво и как се е случило.
Сергей Николаевич набързо разказа: върнали се от гости някъде към единайсет и половина и установили, че вратата е отключена. Влезли. Вътре заварили двете деца да ядат бонбони. „Какво правите тук?“ — последвал съвсем уместният въпрос. „Минавахме, казали, и видяхме, че вратата е отворена, надникнахме — нямаше никой, и затова решихме да пазим апартамента, докато си дойдат собствениците…“
— Същински тимуровци! — иронично отбеляза Майер.
Децата не знаеха какви са тия тимуровци и мълчаха.
— А сега да ви чуя вас, калпазани, говорете! — заповяда Марк.
Малкият само се пулеше насреща му и преглъщаше навярно още сладката си слюнка. Големият бързо занарежда:
— Ние, чичко ченге, се връщахме от едно приятелче и видяхме, че вратата е отворена, а по стълбите тичат двама мъже с някакъв куфар. И веднага се усетихме, че са крадци. Затова решихме да останеме тука и да вардим, докато се върнат стопаните…
— А бонбоните на масата ли бяха?
Момчето бегло погледна към Бибарцев и неохотно отговори:
— Ми не… В шкафчето.
— А защо сте бърникали в него?
— Може ли да си вървим, чичко? — вместо отговор захленчи момчето.
След него захленчи и малкият, може би негов приятел или брат.
— Я млък! Докато не ми кажете от кого сте научили думата „ченге“, никъде няма да ходите!
Големият заби поглед в пода и тихо произнесе:
— Тате вика така…
— Ами много ясно!
С тези думи Марк стана и отиде в хола, за да попита Бибарцева какво й липсва след посещението на неканените гости. Откраднатите вещи не бяха много — три златни пръстена и трийсет хиляди рубли.
Експерт-криминологът Вася Чугунов на свой ред съобщи, че от най-пресните пръстови отпечатъци по мебелите може със сигурност да отдели съвсем мънички, очевидно детски отпечатъци.