— Тоя ваш Маугли е същински нерез — отбеляза кавказецът.
Лисовски мълчаливо се съгласи с него, но всъщност не виждаше нищо чудно в това — че какво му пречи на едно ченге да си е женкар?
Когато седнаха на бира и солени ядки, отвориха пак дума за работата и Месхиев попита:
— Как мислиш, дали и тия бандити са тука?
— Може би. Аз им дадох касетата и заявих, че това е всичко, което съм успял да свия…
„Разбира се, Алик ми е съдружник, но не е нужно дори той да знае къде се съхранява стоката и в какво количество е“ — помисли си Лисо. Твърдо бе решил да не издава местонахождението на истинския златен запас на фирма „Тонус“, пък било то на такъв активен съюзник като войнствения Месхиев.
— Страх ме е, Алик. Те ще разберат за връщането ми и ще си кажат: тоя гад не ни е дал всичко…
— Не заминавай тогава — великодушно предложи Алик. — Защо ти е да рискуваш?
— Вероятно имаш право. Но тогава кой ще направи проверката?
— Коя проверка?
— Представи си, че изпращаме боклук? Търговецът не може да иде в лабораторията на предприятието и да каже: абе, моля ви се, проучете тук какво подаръче са ми изпратили…
Лисовски лъжеше най-безобразно, без особено да се тревожи за логиката и последователността на своите измишльотини. От много отдавна подозираше, а сега се бе уверил, че хората, с които се налага да работят, са, общо взето, много прости. Това бяха хора, които добре познават устройството на всяка марка пистолети, на картечници и автомобили, както и на други подобни играчки за възрастни деца, но нямат ни най-малко желание да надничат из дебрите на науката.
От толкова преживени стресове Александър Андреевич бе загубил трезва представа за реалността и смяташе, че Алик Месхиев тутакси ще се разяри, ще събере момчетата си и ще избие неизвестните конкуренти.
Алик обаче не бързаше да проявява буйната си кавказка ярост. И Лисовски се досети защо: в момента за него най-важно беше да вземе връх на мафиотската среща, да постави на мястото им Робинзон и цялата му групировка „сини“ кретени, а тогава вече спокойно, без излишни тревоги и риск, да изпрати стоката по предназначение.
— Сега не можем да се занимаваме с тях, Саша. Бъди спокоен, няма да ни сварят неподготвени. Ако ни нападнат, ще ги избием.
В същия миг рязко иззвъня телефонът. Така рязко, че Лисовски неволно трепна. Впрочем оказа се, че е имало защо.
— Да? — обади се Алик. После доста изненадано повтори: — Да. Кой го търси? Момент…
Направи знак на Лисовски да се обади, след което внимателно вдигна слушалката на втория апарат.
— Слушам — подхвърли Александър Андреевич.
— Лисовски ли е?
— Да.
Той позна гласа и тутакси се изпоти от притеснение. Обаждаше се единият от тримата, които го бяха посетили в Копеевск.
— Лисовски, трябва ни помощ.
— Помощ ли? Каква помощ?
— Ще разбереш. Трябва да дойдеш, ти или някой твой човек, след два часа в нощния клуб „Петте звезди“.
— Но… Аз не мога…
— Каза ти се: ти или твой човек. А за да го познаем, нека си поръча двеста грама „Кремльовска“ с кисели краставички и да пуши „Беломор“. Ясно ли е?
— Да. А къде е този клуб?
Мъжът каза улицата и номера, дори обясни как най-лесно се отива дотам и затвори.
Месхиев дълго време гледа Лисовски мълчаливо, после промърмори полувъпросително:
— Май някой от вас е издал на тия момчета цялата ни верига…
— Защо изведнъж реши, че е някой от нас?
— Защото, ако бяхме ние с Гришата, нямаше да се влачим чак до вашия джендем.
— Логично — принуден бе да се съгласи Лисовски.
При което Алик отбеляза, не без сарказъм:
— А логично ли е да предположим, че ни е издал онзи от Копеевск, който е останал жив?
Лисовски премълча. Алик плесна с ръка по масивното си коляно и заключи:
— Е, добре де, ще отложим разбора за след победата.
— Да ида да полегна, а? — някак жално попита Лисовски. — Нещо ме тресна главата…
— Върви — разреши Алик. — Само не забравяй за оня шибан клуб „Петте звезди“.
2.
Без да се съблича, Александър Андреевич полегна върху застланото с покривка легло. Той беше направо пред нервен срив, а гримасите, които зловещо се редуваха по лицето му, можеха да се определят само като ридания „на сухо“, без сълзи. Спасителната мисъл — да зареже всичко, да се откаже и да се върне към бедния и почти безгрижен живот отпреди постъпването си в „Тонус“ — бе престанала да бъде актуална. Вече нямаше начин да излезе от играта освен една-единствена възможност — като труп. О, ако някой му бе казал колко трудно, опасно и непредсказуемо ще се окаже всичко това… Нима щеше да се впусне в такава авантюра? Александър Андреевич помисли малко, после въздъхна и си призна: да, щеше. Защото е несравнимо по-лесно да слушаш за опасностите, отколкото да ги преживееш, а и наградата за този риск си заслужава.