— Ако ти е само един — недей — отговори Марк.
— Абе при всички случаи няма да ти дам моя — промърмори Месхиев и му подаде пистолет „Макаров“.
— Вземаш ли го?
Марк посегна, но после поклати глава:
— Благодаря ти, но няма нужда. Всичко се случва. А и щом като ония ме викат за работа, значи няма да се стреляме. Пък и аз не съм Лисо.
Пред входа се тълпяха десетина млади мъже. Марк си помисли, че има опашка за свободни места в клуба, и се разтревожи — току-виж, не успял да влезе навреме! Но опасенията му се оказаха напразни. Това бяха частни таксиметрови шофьори, залостили се за улов на някой по-богат и по възможност пиян клиент. До тротоара в двете посоки на улицата бяха паркирани множество леки коли. Двойната врата на заведението и плътните щори на прозорците не пропускаха навън никакъв шум и дори музика.
Марк отвори вратата и влезе в малък вестибюл, от който се отиваше към гардероба и тоалетните. Посрещнаха го двама снажни здравеняци, явно охраната.
— Добър вечер, господине. Ако носите оръжие, моля ви, предайте го, за да няма вътре неприятни инциденти.
— Че аз да не идвам на лов бе, момчета? — почти искрено се учуди Марк. — Идвам да се веселя все пак!
— Ние сме длъжни да ви предупредим, че ако извадите оръжие в салона, ще бъдете арестуван. Затова сега можете да го предадете на съхранение, а на тръгване ще си го получите обратно.
— Нямам, момчета, можете да ме пребъркате, ако искате. Моето оръжие са ми само зъбите!
След като плати на касата сто долара за куверт, който включваше минималната консумация — петдесет грама коняк и лимон с чашка кафе, — Марк влезе в доста просторния салон на заведението. Той се осветяваше само от разноцветните светлини на малката сцена и от лампионите на всяка маса. Очевидно клубът бе за отбрана публика. Това си личеше и от факта, че на сцената не мяташе крака някоя полусамодейка като Соня Кобилата, а пееше на плейбек самата Лариса Долина, и кършеше снага, заобиколена от полуголи сексапилни партньори.
Към Марк плавно се приближи тантурест и охранен, но иначе млад салонен управител.
— Добър вечер! Къде би желал да седне уважаемият господин? При момичетата или?
— Настанете ме на самостоятелна маса, чакам едни колеги. Възможно е, нали?
— Естествено!
Ловко лавирайки между масичките, келнерите и щъкащите насам-натам клиенти, дебеланкото заведе Марк до една празна маса.
— Само куверта ли ще използвате, или ще си поръчате нещо?
— Непременно ще си поръчам.
— В такъв случай веднага ще ви изпратя келнера.
С лек поклон управителят отплува към летящата врата, зад която очевидно беше кухнята.
След малко дотича пъргав келнер с дежурна усмивка:
— Добър вечер! Слушам ви!
Марк направи странната си за такова място поръчка, която впрочем ни най-малко не изненада сервитьора. Навярно тук идваха клиенти и с по-чудати прищевки.
Когато бързакът отиде да изпълни поръчката, Марк се огледа наоколо. Милионерите, които можеха за една нощ да хвърлят тук годишната заплата на капитан Майер, не изглеждаха кой знае колко баровски облечени. Разбира се, не бяха с анцузи „Адидас“, но и фракове също липсваха. Всички дами обаче бяха с вечерни тоалети, един от друг по-елегантни и скъпи. И това бе напълно обяснимо. За да има добро самочувствие и високо настроение, на мъжа обикновено му стига и само един добре натъпкан портфейл, докато жената търси и външна изява — не й е достатъчно само да се чувства богата, а трябва да го видят и всички наоколо. Е, наистина, една от присъстващите силно гримирани дами беше с дънков сукман и не се държеше така надуто и сковано като деколтираните и отрупани със злато дълговрати гъски. Тя съвсем непринудено и приятелски помагаше на пияния си кавалер да се добере до изхода. Марк веднага забеляза, че го води малко неестествено. Вместо да преметне ръката му през рамото си и да я хване, а с другата ръка да го прегърне през кръста (както е показано на плакатите, издадени по поръчка на Централния щаб за гражданска отбрана), „дънковата“ дама водеше пийналия си партньор, като го крепеше за гърба и за гърдите. Така беше трудно и неудобно, но с набитото си око на оперативник Марк веднага забеляза, че дясната ръка на жената е пъхната под сакото, точно където е вътрешният джоб. „Тършува го — работи — помисли си Марк. — Добре би било сега да я хвана на местопрестъплението…“