— Не, задигнахме един ядрен реактор! — отговори Марк. — Е, кво, Боря, вземате ли мангизите, или ще затваряме заведението?
Боря покри парите с пухкавата си ръка и каза нещо по микрофона за вътрешна свръзка. След няколко минути между бара и останалата част на заведението започнаха да се суетят трима келнери — подменяха покривките на масите, разнасяха подноси, шумно и съвсем безпричинно влачеха нови кресла, извиняваха се на клиентите и ги караха да стават от местата си. Така че за известно време Марк и джебчийката имаха сигурен заслон от погледите на оперативниците. Тези няколко минути им бяха достатъчни да минат покрай бара, да влязат в кухнята и оттам да се качат на горния етаж, където бяха сепаретата за богатите клиенти, дошли да прекарат вечерта по пълната програма. Тук джебчийката уверено го преведе по тясното коридорче до една почти незабележима врата с кодово устройство за заключване. Бързо натисна няколко бутона, след което ключалката изщрака и вратата се отвори. Озоваха се на друго стълбище, по което се върнаха на партера. Тук имаше още една врата, която се отваряше само отвътре. Излязоха през нея в тъмния двор на съседната сграда.
Буквално на петдесетина метра от тях, където доскоро Лариса Долина забавляваше публиката, се чуваха вече съвсем други шумове, не толкова благозвучни и ритмични, ако не се брои периодичният писък на сирените от патрулните коли.
Марк и джебчийката минаха през още няколко двора, преди да излязат на една тиха улица.
— Заради тебе ли е тая патаклама в „Звездите“? — с известно уважение попита „дънковата“ дама и сякаш несъзнателно хвана Марк под ръка.
— Включително и заради мен. Така че — благодарен съм ти!
— Няма защо! Името ми е Вера.
— А моето — Гена.
— Виж кво, Гена, аз мислех не само за твоята кожа, когато преговарях с оня дебелак. Мислех и за себе си. Ако е вярно онова, което каза, и ако затворят клуба — къде ще работя, а? По магазините няма вече опашки, останаха само пазарите и градският транспорт, а това си е чиста хамалогия. Затова съм се скатала в клуба — хем топло и уютно, хем хората си пийват, пък и всичко останало…
— А как ти разрешават да работиш? Нали така… как беше… дискредитираш заведението.
— Никой не ми е разрешавал. Ако собственикът разбере с какво се занимавам в неговия клуб, направо ще ме прати в панделата. А Борка и момчетата от охраната ще ги изгони…
— Даваш им процент, а?
— Естествено! Няма да ме търпят заради черните ми очи я! А иначе сладурско местенце. Само че ме е страх да не си загубя квалификацията: колко му е да обереш един пиян глупак? По-лесно, отколкото да го съблечеш. Наскоро в автобуса отмъкнах на една селяндурка парите заедно със сутиена, а тя не усети нищо, дори не трепна! Виж, на това му се вика чиста работа!
Марк изпрати донякъде Вера джебчийката. Тя му предложи да й иде на гости, но той отказа, важно размахвайки куфарчето. Обясни, че имал спешна работа.
Когато остана сам, дълго обикаля в студената и влажна нощ, докато не попадна на един уличен телефон. За всеки случай набра номера на Турецки и за свое удивление го завари в кабинета, явно беше очаквал неговото обаждане. Марк му съобщи последните новини, намекна, че открива връзка между убийствата в Копеевск и сектата „Пътят на истината“, защото единият от тримата, дошли на срещата, е бил Кирил Воробьов, по прякор Чука, който доскоро е работил като треньор в московския филиал на сектата. И е много вероятно Чука и двамата му другари да са били задържани при хайката в клуба „Петте звезди“.
След разговора с Турецки Марк понечи да се обади на Иван Иванович Токарев и да му съобщи, че покрай другата си работа е попаднал случайно на наглата джебчийка от автобуса. После реши, че засега няма защо да бърза.
След четиридесет минути енергичен ход стигна до Савеловската гара, намери там един скучаещ частен таксиджия и срещу сто долара го склони да го откара до улица „Полярна“.
Глава пета
Чука — костелив орех
1.
Тежко мина тази нощ за следователя Александър Борисович Турецки. Наложи се да преспи в кабинета си — наистина на огромния кожен диван, който приличаше на полегнал хипопотам. Но на него само седенето беше комфортно, а за спане бе доста неудобен…
Турецки с усилие се надигна: цялото му тяло се беше схванало от това, че в полудрямката си през нощта бе прекарал всеки миг в несъзнателно очакване ей сега да се сгромоляса на пода. Отначало реши да си направи кафе, но когато погледна масичката за вестници и списания, на която обикновено пиеше кафето, направо се отказа от тази идея. Той смяташе, че на света съществуват два особено неприятни вида махмурлук. Първият му се беше случил след няколкостотин грама кубински ром, а вторият — като сега, след изпитите през тази нощ двайсетина чаши кафе. Но ако ромовите пари може да се неутрализират със студена вода и зелева чорба, то при продукцията на фирма „Якобс“ не важеше дори правилото „клин клин избива“. Добре би му подействал може би един силен чай, приготвен както трябва, но сега, в Главна прокуратура, не бе възможно да се проведе тази терапия.