„Ама на какво съм заприличал? — гневно си помисли Турецки. — Та аз нямам още четиридесет години! Какво правя със себе си?!“
Изобщо не се осмели да направи гимнастика. След конската доза кофеин сърцето му и бездруго блъскаше като чук. Александър Борисович се съблече до кръста, взе от шкафчето пешкира, дежурната си четка за зъби и пастата и се отправи по дългия коридор към вратата, означена с буква „М“.
Наплиска се обилно със студена вода и това имаше по-добър ефект от цял бидон кафе. На два-три пъти кихна, но вече беше бодър и готов за предстоящото сражение. Разбира се, към дванайсет по обяд тази бодрост можеше да премине към неудържими прозявки и сънливост, но това обикновено се случваше само когато не се очертава битка с противник.
Този път противникът му беше Кирил Воробьов, по прякор Чука, когото Турецки беше търсил, а Майер го бе открил. В момента Чука седеше в предварителния арест на „Петровка“ 38 и обмисляше тактиката си за спасение, като междувременно не се отказваше от удоволствието да дразни своите тъмничари, тромавите и докачливи милиционери.
„Това, че се намери, е добре — разсъждаваше Турецки, — лошото е, че в момента е затворен в предварителния арест. А срещу него нямам никакви други улики освен факта, че в навечерието на убийството в Копеевск е излетял с двамата си приятели за Челябинск и се е върнал след касапницата.“
Интересно би било да се разбере кой умник е предал на Московската криминална милиция цялата тая компания? Кой от всички хора, чиито интереси са заложени твърде близо до подземните цехове на завод „Маяк“, до онези стоки, с които „Маяк“ снабдява тесен кръг потребители? Ако се приложи методът на изключване, какво щеше да се получи? Да допуснем, че Колбин и Тузик са се уговорили да продадат в чужбина малко оръжеен плутоний. С това трябва да се заеме под легално прикритие в Германия съпругата на Генерала — Лариса Колбина. Именно затова е била изпратена там. Тя няма никакъв интерес от това убийство. Остават господата Лисовски, братята Месхиеви и още някой, ако се приеме, че Тузик и Колбин са отстранени от външен човек. Но теоретично погледнато това са могли да сторят членовете на цялата група, за да намалят броя на дяловете от печалбата. Обаче, първо: в средите на Лисо и бандитските среди на братя Месхиеви никой не убива по този начин. От чиста злоба те може да подложат жертвата си на изтезания, но след това ги доубиват, дори само защото спазват максимата „мъртвите не проговарят“. Второ: убийците не са взели под внимание, че някъде в Германия има една жена, която, меко казано, ще бъде недоволна от внезапната и необяснима смърт на съпруга си. Пък и ако това е дело на вътрешен човек, той би се постарал да крие от Лариса колкото се може по-дълго за смъртта на съпруга й, пък и най-вероятно не би го убил, преди да се осъществи сделката. Би го осакатил, би го ранил, като инсценира поредното бандитско покушение или отмъщение. Да, май сега вече на Турецки му ставаше ясно какъв смислов заряд се съдържа в тези убийства освен баналното физическо отстраняване. Грозната му демонстративност преследваше и друга важна цел — да сплаши онези, които са останали живи засега. Значи по-скоро съществува група лица, желаещи да вземат стоката или парите след нейната продажба.
Така вече можеше да бъде обяснено анонимното обаждане в милицията за уговорената среща на престъпната група в нощния клуб. А като се вземе предвид, че на тази среща е отишъл внедреният в престъпния свят сътрудник на криминалната милиция, то може със седемдесет и пет процента сигурност да се предположи, че анонимният помощник на правосъдието е бил не друг, а господин Лисовски, или поне човек, действал по негово нареждане. „Е, добре — реши Турецки, — ще почакаме господина, докато му се наложи да седне пред мен и да отговаря на въпросите на следствието. Тогава вече ще му припомним и това!“