Къде са в момента Балашов и Елисеев, Чука не знаеше или се преструваше, че не знае. Турецки реши да не го притиска. Целта беше постигната: той бе направил самопризнания, потвърдени с косвени улики. Изясни се, че мъжете, арестувани заедно с Воробьов в нощния клуб, са колеги на Балашов и Елисеев в сектата, но те явно нямаха нищо общо с убийството. Признаха само, че няколко дни по-късно са ходили в Копеевск, за да намерят единствения човек, който знаел къде е скрита безценната стока.
След като омоновците изведоха Воробьов, за да го откарат в следствения затвор, Турецки се обърна към Олег Величко:
— Как мислиш, дали няма да загазим?
— Не би трябвало. Освен нас и Мойсеев никой друг не знае, че такъв пазач изобщо не съществува.
— Така е, но когато адвокатът прегледа делото, тогава вече ще се разбере, че фактически не е имало никаква идентификация! А това, братле, си е позор, чист позор!
Олег разумно възрази:
— Срамът от нарушението при следствените действия ще премине, а разкритието ще остане.
— М-да — можа само да каже разстроеният Турецки.
Глава шеста
Кървав помен
1.
— Ало? Търся следователя Турецки!
— На телефона.
— Обажда се майор Николаенко от РУОП. Можете ли да наминете насам?
— Къде?
— На гара Трьохгорка, има един къмпинг…
— Да, знам. А какъв е проблемът?
— От командването получихме информация, че в тукашния ресторант ще се състои бандитската среща…
— Така… — Турецки се усмихна: значи, двамата с Майер се оказаха прави. Или…
— И те действително се събраха за помена на Костура. Но двайсет минути след започването му, или по-точно след като ресторантът бе затворен за други клиенти, отвътре излязоха и си заминаха всички жени и деца, включително вдовицата. Друг път такова нещо не се е случвало.
— Можете ли да вкарате там подслушватели?
— Много трудно. Мястото около ресторанта е голо, не можем да се промъкнем незабелязано.
— И искате аз да се промъкна?
— Не, разбира се — засмя се майорът. — Обаждам ви се, защото командирът каза, че за вас срещата е особено важна. Не ми е за пръв път да наблюдавам „сините“. Но днес тяхното настроение нещо не ми харесва. Да не стане бой…
Турецки се сети, че може Майер да е вътре, а тези закоравели престъпници често пъти са непредсказуеми.
— Да, веднага тръгвам!
Това „веднага“ се проточи почти четиридесет минути, но за щастие междувременно не бяха настъпили някакви промени.
Явно ресторантът не бе избран случайно за тази среща: той се помещаваше в едноетажна сграда с дебели стени и малки, кръгли като илюминатори прозорци, която беше съвсем изолирана от другите постройки в къмпинга. Отпред дежуреха няколко бодигарда с радиостанции в ръце. Така че ресторантът бе наистина непристъпен. Бандитите дори бяха паркирали красивите си вносни коли така, че да са на не повече от петдесетина метра от вратите.
— Генералът не ви ли заръча сутринта да наслагате „бръмбари“? — с надежда се обърна Турецки към майор Николаенко.
— Но ние получихме заповедта да дойдем тук едва преди два часа…
Турецки кимна и горчиво си помисли, че всичко това може да завърши наистина зле. И то заради неоправданите амбиции на шефа на РУОП. А нищо не му пречеше за всеки случай да напъха микрофони и там, и тука, щом като не му е повярвал. Сега вече беше късно. Той погледна плоския покрив, надявайки се да види там тръбата за вентилационния отдушник на шахтата, излизаща от банкетната зала. Ако имаше подобен отдушник, можеше да се рискува и да се пусне „бръмбар“ отгоре. Засега не можеше да си представи как би могло да се осъществи това, но му се щеше да открие и най-малката възможност да разбере какво става вътре. Не, на покрива нямаше отдушници или каквито и да било други пролуки.
2.
Откъм ресторанта долетяха някакви неясни и приглушени звуци и бойците от РУОП ги чуха, може би само защото задната врата на кухнята беше открехната, за да излиза отвътре парата. Съдейки по тревожните реакции на бодигардовете, които се озъртаха назад, такъв шум не бе предвиден в програмата за помена.
— Да не отварят шампанско? — запита се на глас Турецки.
Майор Николаенко го погледна с известна насмешка и уточни: