— Разбирате ли, когато се заех да разследвам дейността на „Пътят на истината“, все не можех да се отърва от чувството, че долавям някаква двойственост. Например отивам в някаква община, разпитвам, разглеждам — всичко си е както при всяка нормална източна секта, четат си там сутрите, медитират, заемат разни пози на йога, с една дума — всичко като при индусите. В друга община пък заварвам съвсем друго — бият се, мърморят заклинания, слагат си шлемове с електроди по главата. И знаете ли какво се оказа? В три от петте общини наставниците са пристигнали не от Япония, а от Щатите. Събраните пари и скъпоценности в трите общини се изпращат не в Япония, а в Щатите. Поинтересувах се, нали и в САЩ има филиал на сектата, в него също работят японци, но там се прилагат съвсем други методи, на богослужение. Да речем, че електронно-психотропната вяра е присъща повече на питомците в американския филиал. Дори подочух, че в японския център, където е седалището на върховния им учител Тацуо Като, се говори за отлъчване на американците от, така да се каже, „истинската вяра“…
— Значи разкол?
— Да, нещо такова. А когато аз попаднах на тази информация, явно съм разтревожил някого, защото тая сутрин имах посетители, които ми предложиха хонорар: следователското ми любопитство да не се простира по-далеч от Москва.
— Така ли мило наричате рушвета, Олег?
— Всъщност това си е чиста проба подкуп, но момчетата ме уверяваха, че никой прокурор не би могъл да се заяде — това щяло да бъде именно хонорар за добре свършена работа.
— И голям ли е хонорарът?
— Пет хиляди долара.
— Трябва да ги вземеш — съвсем сериозно заяви Турецки.
— Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Ако подкупът дойде по легален път, никой не ти пречи да вземеш парите, а да си правиш каквото поискаш.
— Колко искате за съвета, Александър Борисич?
— Приблизително толкова, колкото и за мълчанието.
Олег изхъмка:
— Значи все пак се шегувате. Имате много поздрави от Марк Майер…
— Какво?
— Видяхме се преди три часа.
— Къде е той?
— Сега навярно е далече…
— Величко! — повиши тон Турецки. — Слушам ви внимателно!
— Докладвам. Когато вие заминахте по работа, той ми се обади по телефона и каза, че иска да се срещнем, за да ми предаде някаква информация. И така, видяхме се в барчето на „Бауманска“. Поръчахме си по бира. Той ми каза, че днес следобед излита за Германия с чартърен самолет заедно с… ее, чакай малко… Заедно с Лисовски и Алик.
— И за какъв дявол се е юрнал в Германия?!
— Каза, че трябвало да придружи стоката до логичния завършек на това пътешествие, защото не е могъл да изясни кой стои в другия край на веригата… Това са буквално думите му. И още каза, че в сделката с плутония е задействал някакъв немец, при това не полугангстер като нашите, а чиновник.
— Тоя Марк не е никакъв оперативен служител, а хулиганстващ хлапак! — ядно възкликна Турецки. — Там Лисовски на бърза ръка ще се отърве от него! Я чакай, чакай, а как е могъл да замине? Кой ще го пусне?
Олег внимателно постави празната си чаша на масичката и като се загледа мечтателно в тавана, за да не срещне погледа на Турецки, каза:
— Ами когато си получаваше документите от секретната служба, помоли от ваше име да му издадат паспорт за чужбина с изходна виза.
— Така — Турецки нервно забарабани по масичката, — и, разбира се, вие, Олег, одобрявате всичко това, нали?
— Във всеки случай не го порицавам.
— Е, добре, нека само да ми се върне! Ще му дам аз да разбере! — тихо изръмжа Турецки, а след няколко секунди замислено добави: — Разбира се, ако преди това не ме изхвърлят за злоупотреба със служебното ми положение…
Глава седма
Лисо променя клиента
1.
Александър Андреевич Лисовски не можеше да се отърси от тягостните предчувствия, които го бяха завладели още когато в квартирата на улица „Полярна“ нахълта ухиленият лъже-Секач с куфарчето в ръка. О, това куфарче му бе твърде познато! В него беше празната касета от плутоний, която бе пробутал на ония нагли разбойници с тайната надежда никога вече да не ги среща. И сега може би наистина вече няма да ги види, нали са се покрили нанякъде, ако се вярва на това ченге. Но наоколо сигурно се навъртаха техни хора…