Макар че по-нататък всичко се уреждаше бързо и сполучливо благодарение на енергията и връзките на Алик Месхиев, Лисо все пак тръпнеше от необяснима тревога. Отново го обзе онзи мъчителен страх, който го бе споходил за пръв път, когато Тузик и Генерала бяха убити.
Опита се да намекне на Алик, че няма смисъл да влачат със себе си в Германия този челябински навлек Секача. Но кавказецът го изгледа втренчено и отговори:
— Защо си толкова алчен бе, Лисо? Секача е отличен боец. Трябва да ти призная, че ако ми се наложи да избирам, аз бих предпочел да замина с него, а не с тебе! Така че зарежи тия мераци!
И той си замълча. Сега вече не можеше да му каже, че Секача е подставено лице — това значеше да подпише смъртната си присъда. Алик щеше да го застреля на място.
Оставаше му надеждата, че в старинния замък на купувача Лариска Колбина първа ще повдигне въпроса за излишните съдружници, защото всеки човек в повече е в ущърб на всички останали. Но тогава и другите, заинтересувани от печалбата, ще се съгласят, че Секача трябва да бъде премахнат. Бъдещето му изглеждаше толкова неясно, несигурно и опасно, че в деня на заминаването Александър Андреевич изпадна в нервна криза.
Опитваше се да се успокои с мисълта, че ще може да сподели тревогите си с Борис Лазкин, без да се опасява за живота си. Смяташе, че хитрият мошеник, който нито веднъж не бе попадал в ръцете на правосъдието, няма да се придържа така стриктно към бандитските принципи като Алик Месхиев. Най-важното беше да издебне момента и навреме да поговори с него на четири очи.
Но в интерес на истината Лисовски имаше и на какво да се радва. Например, че Алик го беше освободил от задължението да отиде на бандитската среща. А и той самият не отиде — промърмори нещо в смисъл, че като се върнат, няма да има на кого да дават обяснения.
Чартърният самолет по маршрута Москва — Берлин бе нает от смесеното дружество „Мирабо“, чийто директор от немска страна бе Борис Лазкин. В салона на авиолайнера, освободен от ловенето кресла, бяха наредени сандъци и кутии с някакви производствени отпадъци, за които имаше съответен лиценз, разрешаващ износа. Един голям сандък все още не бе закован и пломбиран — в него трябваше да скрият контрабандната стока. Той беше подплатен с неръждаема ламарина и запълнен до половината с червеникави медни стружки. Именно в този метален боклук трябваше да бъдат скрити касетите.
„Подгрятият“ от Алик митничар пропусна и тримата към самолета, без да се рови много-много в багажа им.
Когато излетяха, Александър Андреевич мислено си каза: „С бога напред!“. После надяна брезентовите ръкавици и се зае да помага на кавказеца да заравят в медните стружки тежките касети.
— Гледай да не объркаш касетите, нали едната е празна! — предупреди го Алик.
— Няма, белязал съм я…
Марк не бе поканен за тая работа, а пък и той не си предложи услугите — седеше в креслото си и дремеше или се преструваше, че дреме.
Скриха касетите, заковаха сандъка и го пломбираха. Успяха да изпият по една кутийка бира, да подремнат половин час и ето че самолетът започна да се приземява.
Педантичните немци се задоволиха само с това, че документите на пристигналите с чартърния полет руснаци са в ред и товарът съответства на посочения в декларацията. Пък и тези мъже все пак имаха интелигентен вид, не бяха от ония типове с бръснатите вратове и ужасно вонящи чорапи, о майн гот!
Така че пътниците минаха доста леко през граничния и митническия контрол, а при входа на аерогарата ги посрещна дама в разкошно кожено палто и с малък черен воал над буйната руса коса. Беше към четиридесетгодишна или може би малко по-възрастна. Но в лицето й имаше нещо особено, което я състаряваше — вероятно скръбното изражение или пък нездравата руменина на алкохоличка с дълъг стаж. Това беше Лариса Колбина, овдовялата „генералша“.
Като сумтеше и нареждаше, тя се нахвърли да целува Лисовски, при което след третата целувка промърмори почти равнодушно и без сълзи:
— Сашка! Не опазихте Фрол! Не го опазихте…
Подлагайки послушно бузите си под неприятно мокрите й устни, Лисо въздъхна:
— Ех, Лариса, ами че той вървеше по ръба на пропастта…
Като човек, независещ от Генерала, Месхиев малко грубо прекъсна дежурните скръбни излияния:
— Трябваше да дойдеш на погребението, Лорка!
Лариса отлепи устни от бузата на Лисовски.
— Разбира се, Алик, разбира се, сладичкото ми мангалче! Трябваше я! А междувременно някой да ни придуши сделката, нали? Това ли искаш? Ами ей сега ще си купя билет и ще замина, какво ще кажеш, а?!