Пътниците от другите полети внимателно заобикаляха кресливата дама и поглеждаха под око към нейните кавалери.
— Пак си се натряскала! — с досада констатира кавказецът. — Борис ли те изпрати?
— Да речем, че той.
— Не ми отговаряй така, не се намираш на пиацата! Помниш ли поне какво трябва да направиш?
— Недей да ми се дървиш, момченце! Досега Лариска никога не е давала заето! Всичко помня! А тоя кой е?
Тя посочи с пръст младия хубавец срещу себе си.
— Един от горилите на твоя Фрол — лаконично поясни Лисо.
А Марк понаведе глава, вдигна очи към нея и й се представи:
— Бобров, Гена.
— И защо бе, горилчо Гена, не опази мъжа ми от ония касапи?
— Ако ме беше взел със себе си, може би щях да го опазя.
Колбина се опита да го изгледа кокетно, но нищо не излезе, тъй като не можеше да фокусира погледа си.
А инструкцията на Ласкин за пристигналите бе: да отседнат в сравнително евтиния хотел „Бергхаус“, където са резервирани стаи за тях. Там трябваше да изчакат багажа и по-нататъшните указания, а междувременно да си починат.
Тримата изслушаха Лариса и тръгнаха след нея да търсят такси.
Никой, освен Марк не обърна внимание, че някакви мъже ги наблюдават отдалече, но професионално. Също така Марк отбеляза наум, че предавайки ги, образно казано, „от ръка на ръка“, непознатите ги проследиха по целия път от аерогарата до хотела. На никого обаче не каза за това.
2.
Александър Андреевич Лисовски се връщаше от разходка, наслаждавайки се на изобилието, спокойствието и чистотата в една от немските столици. Както изглежда, никой от онези, които го бяха стряскали в среднощните му кошмари, не бе попаднал на следите му. Твърде възможно беше тук изобщо да няма техни хора. А дори и да е дошъл някой, навярно и досега посрещаше пътническите самолети и се чудеше къде ли може да се е дянал Лисо със златното си куфарче!
— … Господин Лисовски?
Въпросът бе зададен на руски, затова въпреки студеното време Лисовски моментално плувна в пот и се огледа като подгонен звяр.
Двама мъже, облечени съвсем скромно, стояха от двете му страни, но се държаха така, че той веднага разбра: ако им се опъне, ще си изпати.
„Кои са? Дали не са от контраразузнаването?“ — мярна му се тревожната мисъл.
— Да. Какво обичате? — едва успя да изрече с пресипнал от ужаса глас.
— Трябва да поговорим с вас. Незабавно.
— Но за какво? Кои сте вие?
— Чакат ви неприятности, господин Лисовски, и смятаме, че е наш дълг да ви предупредим.
— Но…
— Никакви „но“, иначе тези неприятности ще дойдат от нас, и то на секундата!
— Ами добре тогава — посърна Лисовски. — Къде ще говорим?
Александър Андреевич и двамата мъже, движещи се плътно до него, влязоха в близкото барче. Седнаха на една маса в дъното на полупразния салон. Единият от непознатите на чист немски език поръча три бири.
Като им донесоха поръчката, започна деловият разговор.
— И така, Александър Андреевич, ние знаем всичко за вас, освен може би какви детски болести сте прекарали в най-ранната си възраст — заговори мъжът отляво, като отпи голяма глътка от халбата си. — Навярно подозирате, че ние сме от хората, които ви сплашиха в Урал. И не бъркате. Ние сме представители на църквата „Пътят на истината“. Нужен ни е плутоният, който се готвите да продадете тук.
— Да — позволи си да се пошегува Лисо, — забелязва се от пръв поглед.
— Не мислете, че сме някакви зверове и садисти.
— А какво всъщност трябва да си мисля?
— Вашите шефове — както Генерала, така и Тузик, — не само че отказаха да сътрудничат с нас, но и заплашиха да ни предадат на вашите специални служби. Естествено, ние не можехме да допуснем това. Разбира се, ако разполагахме с повече средства, това сигурно можеше да се избегне… впрочем, сега вече е късно да говорим по този въпрос. И така, искаме да ви направим едно съвсем делово предложение: да купим стоката ви.
— Аз я докарах тук не за да я подарявам — нагло намекна Лисо.
— Ясно ни е. Колко предлагат немците?
— Два милиона марки.
— За сто грама?