— Да.
— Какво е общото тегло?
— Петстотин.
— Значи, вижте какво, Александър Андреевич. Ако дадете стоката на нас, вие самият — разбирате ли? — само и единствено вие ще получите два милиона долара за сто грама.
Лисовски се страхуваше да им повярва, но в същото време много му се искаше да е така.
— Съблазнително предложение… — проточи той.
— Трудно ви е да повярвате — проницателно отбеляза мъжът.
— Дори по американските стандарти това е доста висока цена!
— Навярно ви смущава нашата платежоспособност?
— Защо да ме смущава? Просто ме интересува.
— Напълно резонно. В случай че стигнем с вас до споразумение, вие ще трябва сам да доставите стоката на посоченото място.
— Как сам? Ами митниците?
— Не ме доизслушахте. Ние ще ви придружаваме, осигурявайки във всяко отношение вашето пътуване, но стоката ще бъде при вас.
— А за къде ще пътувам, ако не е тайна?
— За Япония, естествено. Там при разплащането ще получите освен парите и възможност за жителство в Япония или в Щатите, където пожелаете. Не ви блазни мисълта да се връщате в родината си, нали?
— А, и дума да не става!
Лисовски бе готов да приеме сделката веднага, но все още някак се колебаеше, не можеше да събере необходимия кураж.
— Вероятно искате да попитате какви гаранции предлагаме, Александър Андреевич?
— Да, да, ако е възможно.
Единият от сектантите, който приличаше по-скоро на рейнджър във ваканция, отколкото на монах, му подаде някакъв плик.
— Отворете го и вижте — вътре има чек на ваше име за един милион долара. Можете да го предявите за осребряване във всеки клон на банка „Сумитомо“. Това е капарото. Ние играем с открити карти, Александър Андреевич. Срещу този чек само вие лично ще можете да получите парите. А след приключването на сделката ще получите десет пъти по-голяма сума. Когато имаме възможност, ние не се скъпим.
— Добре, съгласен съм — реши Лисо, след като прочете чека и се увери, че сектантите не лъжат. — Само че какво да правя с моите съдружници?
— Уместен въпрос. Хайде да отидем до нашата резиденция, за да обсъдим този проблем и да набележим някои конкретни действия. Тя е недалече от тука…
След два часа Лисовски се върна в хотела преизпълнен с впечатления, инструкции, съвети, сведения и някои сувенири. Сега вече гледаше с други очи на своите съдружници. А за новите си партньори пък мислеше приблизително следното: дявол ги знае какви са монаси, но че са шпиони от суперкласа — това е сигурно!
Глава осма
Хулиганстващата фройлайн
1.
Марк Майер използваше всяка възможност да обикаля из улиците на Берлин, за да почувства атмосферата на страната, която имаше пълното право да нарече негова втора родина, а би могла да бъде първата и единствената. Донякъде впечатленията му бяха помрачени от обстоятелството, че дългите му преходи бяха по принуда. В очакване на новите инструкции от Мюнхен Лариса, Алик и Лисовски се бяха отдали на тих, но продължителен запой. Неизтрезняващата безутешна вдовица недвусмислено досаждаше на Марк със своите ухажвания под поощрителния кикот на другарите си по чашка. И той, принуден да обяснява, че не пие, за да поддържа добрата си форма, излизаше от хотела уж да си търси по-сговорчива женска компания. При това колкото повече наближаваше краят на операцията, толкова по-често нейните участници започваха да се замислят, а при по-висок градус — и шумно да изясняват какви са заслугите на всеки един от тях, а съответно — и какъв процент от възнаграждението би трябвало да получи.
Дори Алик Месхиев признаваше, че освен заради личните си отношения с покойния Генерал, Секача няма други права за дял от печалбата. Лисо, който знаеше как ще се развият нещата, обикновено мърмореше, че било рано да се слага тиганът на печката, докато рибата е още в морето. Лариса, която се смяташе едва ли не за най-главния в групата, мъгляво намекваше, че окончателното решение на въпроса за подялбата зависи от светлокосия дявол Гена Бобров.
Марк се забавляваше и с удоволствие се преструваше на тъп и недосетлив.
Към края на третия ден от пребиваването им в хотел „Бергхаус“ зазвъня телефонът в стаята, където се бяха събрали.
Пияната Лариса Колбина предпазливо изрулира до апарата, внимателно вдигна слушалката, сякаш бе от кристал, и се опита да приказва на немски. Но когато чу отговора, направо се разтопи от щастие и дрезгаво замърка: