Влакът за Хановер потегляше в девет часа. Решиха, преди да тръгнат за гарата, да поизчакат малко, за да проверят дали някой не ги следи.
Лариса бе отказала да участва в този експеримент и затова й извикаха такси. При тръгването й се случи малък инцидент. Простодушният убиец Секача предложи да натоварят в колата и куфарчетата със стоката, за да не ги влачат после на ръце. Лисовски се притесни, а Месхиев го изгледа с недоумение и размахвайки пред носа му едрия си юмрук, отряза:
— Няма нужда! Ние ще си ги занесем. Така ще бъде по-сигурно!
Лариса ядно затръшна вратата на таксито, при което шофьорът недоволно я изгледа.
— Дано се затриеш нанякъде, мръсен копелдак… — чу се от купето на отдалечаващата се кола.
Марк отлично знаеше немски, но не бързаше да го показва, а носеше в джоба си руско-немски разговорник.
Лисовски и Месхиев, които бяха подготвяли тази сделка половин година с Генерала, бяха загубили почти толкова време и за усърдното ускорено изучаване на езика. Трудно можеше да се определи кой е по-напреднал, но се оказа, че и двамата разполагат с достатъчен запас от думи, за да стигнат до гарата с градския транспорт.
На гарата имаше малко хора. Немците, тези ранобудни птички, птиченца и птичоци, отдавна се трудеха с пот на челото. Лариса стоеше до един прозорец в огромната полупразна чакалня и пушеше нервно. Изобщо нямаше вид на немкиня, макар че бе блондинка и бе живяла в Германия повече от една година. На перваза на прозореца имаше вече пет празни кутийки от бира.
— Ох, преплитате крака като едни жалки недоносчета! — ядно посрещна тя тримата мъже. — Не можахте ли да вземете носач?
— Стига бръмча ма, бабушкеро! — сряза я кавказецът, който не бе забравил как тя го нарече преди половин час.
— Засякохте ли някого? — обърна се той към Лисовски и Марк.
Лисовски виновно сви рамене.
Марк бе забелязал един младеж, който се бе „лепнал“ за тях при хотела и ги бе проследил до гарата доста неумело, почти демонстративно.
— Абе влачеше се там един… — каза той на Алик. — Някаква жмичка, не може още да си обърше сопола.
— Постарайте се да не говорите на руски — прекъсна ги Лариса, — правим впечатление и се обръщат да ни гледат…
— Тебе гледат те. Молят се да не им се присъниш довечера! — изхили се кавказецът.
— Я върви… — просъска тя, но не се реши да конкретизира мястото, където би искала да го изпрати.
Това означаваше само едно: че Лариса Колбина — доскоро влиятелната „генералша“ — лека-полека започваше да отстъпва пред младото поколение нагли гангстери, които нямаха нужното уважение към бандитските традиции.
Усетил това, Алик й каза:
— Я давай билетите! Разсмърдяла си се тука като задник!
Лариса чак се задави от дима на цигарата си, но премълча. Съзнаваше, че вече не е от силните на деня. Нервно запрати угарката на пода и зарови в чантата си.
Кавказецът грубо я измъкна от ръцете й и тихо, но заплашително й заповяда:
— Вдигни фаса, кучко! Искаш да се заяде някой полицай ли?! Прибери го, защото ще те удуша!
И Колбина окончателно се предаде. Наведе се и взе полуизпепелената угарка със златист филтър.
4.
Четиримата показаха билетите си на контрольора и излязоха с куфарите на перона. Тук цареше същата съвсем необичайна за руското око чистота, каквато и в чакалнята. Пътниците с леки чанти или без никакъв багаж търпеливо чакаха на сивия асфалт, всеки на мястото, където трябваше да спре вагонът с посочения на билетите номер. Имаше към стотина души, но и това бе достатъчно Марк да изгуби от поглед младежа, който ги бе проследил.
Докараха композицията, чиста и блестяща като самолет.
Немците спокойно започнаха да се качват по вагоните, кимайки за поздрав на шафнерите, които повтаряха като курдисани: „Гутен морген“.
Сякаш спорейки с влаковия персонал, Алик промърмори, когато зае мястото си:
— Ще го видим колко ще е добро.
После се разпореди кой къде да седне:
— Лисо, ела при мен! А ти, Секач, седни до Лариса!
Марк сви рамене, сиреч все му е тая, но същевременно се постара да изобрази на лицето си недоволство от това разпределение. До него тежко се тръшна Колбина — озлобена, унизена и малко позамаяна от изпитата на гладно бира.