Битката протече почти светкавично и освен стариците никой друг не разбра какво става. Пътниците си помислиха, че с бързането си четирима души не са успели да се разминат.
Марк хвана девойката за ръка и я повлече към следващия вагон, после в следващия, и така до края на композицията, за да не могат преследвачите да ги притиснат от двете страни.
Спряха се на платформата на последния вагон и Марк попита:
— И все пак — как се казвате?
— Кристина.
След известна пауза девойката се усмихна и допълни:
— Демонстрирахте висока класа!
— Така ли мислите? Впрочем няма нужда от комплименти! Всеки миг може да дотичат останалите трима, а с тях има вероятност и да не се справя. Какво ще правим, Кристина?
— Не знам…
Изглежда, тя се обърка при мисълта, че все още не се е отървала от своите преследвачи. Нервно облиза свежите си, неначервени устни.
— Какво искат от тебе?
Кристина не отговори. Огледа се настрани, след което се опита да откърти перилото на вратата за качване във вагона, сякаш искаше с него да залости дръжките на плъзгащата се врата. Очевидно бе на ръба на отчаянието.
— Това няма да ни помогне — каза Марк. — Рано или късно те ще излязат тука.
— Тогава ще дръпна аварийната спирачка и ще скоча от влака!
— И те ще скочат, защото ще се досетят чие дело е непредвидената спирка — безжалостно й възрази Марк.
— Тогава ще скоча в движение!
И за да подсили думите си, Кристина натисна дръжката на вратата. За разлика от руските влакове вратата на този блестящ от чистота вагон се отваряше навън.
Девойката изписка от изненада и без да успее да се пусне от дръжката, полетя след отворилата се врата.
Марк високо изруга на руски и надникна, но не успя да види какво е станало с момичето. Бързо пребърка джобовете си дали ще има достатъчно пари за билет до Мюнхен. После погледна през стъклата на плъзгащата се врата, за да провери какво е положението във вагона. Засега вътре беше спокойно, но пътниците, любопитно проточили вратове, надзъртаха от местата си към другата платформа, за да разберат кой друг ще влезе оттам.
А Марк прекрасно знаеше. Отново погледна през отвора на вратата към прелитащите пред очите му селски пейзажи на Германия и скочи от влака, мятайки се по посока на движението, сякаш да пресрещне преследвачите. Успял добре да се стегне, той се приземи сполучливо и се скри в близките храсти. Искаше да види дали противниците му ще скочат след него. Те обаче останаха във влака. Значи, отбеляза Марк, това са полицаи, които не искат да рискуват живота си заради едната заплата, или пък провинението на Кристина не е чак толкова сериозно, че да се стремят да я заловят на всяка цена.
Когато последният вагон се изгуби в далечината, Марк тръгна по насипа обратно към мястото, където трябваше да лежи момичето. Наоколо беше равно поле и някъде при хоризонта сред голите клони на високите стари дървета се виждаше червен керемиден покрив. „Ако е жива, ще я занеса там, а после ще избягам — реши Марк, — но ако…“ Не му се мислеше за тази възможност.
По едно време съгледа Кристина, клекнала и трепереща като премръзнало куче, прехапала долната си устна чак до брадата.
Марк претича до нея, разтърси я и извика на руски:
— Добре ли си?
Тя вдигна към него влажните си очи и поклати глава.
— Не разбираш ли? Ох, по дяволите! — и той повтори въпроса си на немски.
— Всичко ли ти е наред?
Кристина кимна.
— Защо не отговаряш?
Тя отвори уста да му отговори, при което от раничката на долната й устна потече тънка струйка кръв. Почти шепнешком обясни:
— При падането си ударих коляното…
— Можеш ли да вървиш?
Тя сви рамене.
— А стани!
Кристина се изправи, пристъпи крачка-две и енергично закима, сиреч — „мога…“
Двамата тръгнаха по правия асфалтиран път към фермата.
— Кои са ония, дето те преследваха?
— Не знам. Татко ги е наел.
— Какво? — спря възмутено Марк. — Баща ти значи! А сега заради вас двамата с баща ти няма да си свърша работата!