— Ти руснак ли си?
— Наполовина.
— А онези хора във влака твои приятели ли са?
— По-скоро колеги.
— Все едно. И жената ли?
— Да.
— Значи, сте пътували за Мюнхен?
— Откъде знаеш? — изненада се Марк.
— Тая жена често идва при баща ми…
— Какво?!
— Да, да. Така че не се безпокой. Аз ще ти помогна да стигнеш до баща ми.
— А той какъв е?
— Не знам точно. Отдавна са разделени с мама. Но щом има вземане-даване с руснаците, значи не му е чиста работата. Ох, да не говорим повече за това! Я по-добре ми кажи, руски мечо, как е твоето име?
Марк се позамисли и отговори:
— Генадий.
Глава девета
Девет минути нормален полет…
1.
Александър Андреевич Лисовски бе подготвил всичко предварително. Само той знаеше в кое куфарче е стоката и в кое празната касета. Ето защо на другата сутрин се получи така, че той носеше куфарчето с плутония, а празното — Алик Месхиев. Всъщност то вече не беше празно.
Всичко вървеше според плана му, освен че онова ченге, което му лепнаха за опашка, постъпи като някакъв пубер. Впрочем нямаше защо да се учудва. Дори му стана жал за този хубав и простодушен млад мъж, който явно имаше успех сред жените, но взе, че хукна подир първата фуста, без да мисли за работата си. И сега кой знае къде върши лудории из тая чужда страна, а може да загуби и главата си или в най-благоприятния случай — пагоните.
Алик прие изчезването на Секача със зле прикрита радост, а Лариса Колбина направо се разстрои. От всичко това Александър Андреевич съвсем резонно стигна до заключението, че кавказецът все пак се е страхувал от тайния бодигард на Генерала. Пък и все повече намаляваха шансовете му да получи дела на „генералшата“.
Още щом пристигнаха в Хановер, Алик се обади още от гарата на Борис Лазкин, за да го осведоми за новата ситуация. Но не му каза, че някой ги следи — такава беше уговорката им с Лисо. Двамата искаха сами да осъществят сделката. А по-късно, след като предадат стоката и получат парите, можеше и да споделят с него дребните си неприятности. Съдейки по всичко, Борис имаше големи връзки и възможности, така че със сигурност щеше да изпрати по дирите на онези изнудвачи и убийци някоя от всемогъщите спецслужби. Алик разпалено обсъждаше това с Лисовски, който усърдно кимаше и току си поглаждаше якето, под което в джобчето на ризата бе скрит в три целофанови пликчета чекът за японската банка „Сумитомо“.
След разговора с Лазкин кавказецът предаде на спътниците си неговото нареждане: да отидат на спортния аеродрум в покрайнините на града. Там ще ги чака двумоторна чесна, която ще ги откара направо в резиденцията на купувача.
Междувременно Лисовски се увери, че двамата му партньори не го изпускат от очи. И когато кавказецът попита дали някой ги следи, той кимна.
— Какво ще правим сега? Как се разбрахте? От самолета ли ще вазираш?
— Така ще е най-добре — отговори хитрата лисица.
— Тогава намери начин да им кажеш.
Александър Андреевич на драго сърце се подчини и тръгна към тоалетните.
Алик успя да забележи, че десетина секунди по-късно някакъв тип тръгна след него в същата посока. Значи рибата беше клъвнала!
Когато Лисовски се върна, хванаха такси и потеглиха към посоченото място.
Лариса Колбина намръщено попита:
— Пак ли ще трябва аз да плащам?
— А ти как мислиш, хубавице? Но когато оценяваме приноса на всекиго от нас, ще ти признаем всички разноски.
Въпреки ранната пролет спортното летище зеленееше свежо и ярко под мрачното небе като площадка за голф. Няколкото постройки — двата хангара, административната сграда, барчето, паркингът и складът за гориво — бяха разположени в комплекс и бяха боядисани в ярки цветове, така че отдалече изглеждаха като детски играчки за възрастни. Всъщност те имаха точно такова предназначение. В края на летището бяха наредени един до друг няколко пъстри самолета, накацали като гигантски водни кончета.
След като си получи парите с минимален бакшиш, шофьорът на таксито промърмори под носа си „… швайн!“ и бързо потегли. Малко притеснени, че никой не ги посреща, тримата странници се скупчиха до барчето.
По едно време към тях се приближи висок мускулест мъж в комбинезон.