По един от местните канали тъкмо предаваха новините. Марк разсеяно слушаше и гледаше репортажите за проблемите, с които сега се сблъскват немците, но някаква картина привлече вниманието му и той седна по-близо до екрана, като увеличи звука. Предаваха видеоматериали за самолетната катастрофа, станала недалече от Хановер. На фона на разпилените по голата земя овъглени отломки репортерът разказваше, че по необяснима причина се е взривил във въздуха частен самолет „Чесна“, с бордови номер еди-кой си, собственост на Курт Вайсмюлер. Според получената информация, освен пилота на борда е имало двама пътници, мъж и жена от руски произход. Директорът на спортния аеродрум, откъдето е излетяла чесната, твърди, че е трябвало да лети още един руснак, но в последния момент той се е качил в черна лека кола и е заминал в неизвестна посока. Полицаите, занимаващи се с това произшествие, имат основание да смятат, че в самолета е била поставена бомба…
На екрана се появиха кадри от други катастрофи, но Марк вече не им обръщаше внимание. Отначало само машинално констатира, че Лисовски ги бе излъгал и бе убил всички, от които бе имал възможност да се отърве. И чак след това осъзна, че този хитър страхливец е подготвял същата участ и за него. Само по една случайност, благодарение на Кристина, той се бе спасил…
3.
Тихо хлопна входната врата.
Марк бавно се обърна. На прага стоеше Кристина, притиснала до гърдите си големи кесии с продукти. Очите им се срещнаха и тя попита:
— Какво ти е?
Марк преглътна и отговори с дрезгав глас:
— Гледах новините…
— Нещо лошо ли?
— Не, за мен не особено…
Тя обаче усети, че той наистина е разстроен.
— Ще поприказваме по време на вечерята. Изчакай една минута.
След картофената салата, селските наденички и киселото зеле девойката постави на масата бутилка вино.
— Трябва да полеем нашето запознанство, не си ли съгласен?
— Естествено, че трябва — потвърди Марк.
— И така, ти се казваш Генадий и си гангстер. Нали?
Марк се усмихна.
— Очевидно, да.
— А аз съм Кристина Шилер и съм на двайсет и три години…
— Не може да бъде! — възкликна той.
— Защо?
— Изглеждаш на не повече от осемнайсет. Не мисли, че ти правя комплимент. Аз поначало не съм по комплиментите…
— Какво самочувствие! Я кажи, у вас всички гангстери ли знаят така добре чужди езици?
— Не. А тебе защо не те е страх да вечеряш насаме с един руски гангстер?
— Защото нямаш вид на руски гангстер.
— Външността лъже.
— Кажи тогава — според теб каква е моята професия?
— Ами мислех си, че ти си още ученичка или следваш.
— О, не, аз съм журналистка на свободна практика и пиша скандални очерци. Може би ще пиша за руската мафия в Германия…
— Значи за мене, така ли?
— За тебе ще пиша малко и без да споменавам името ти, защото ми харесваш и освен това ме спаси от голяма беда.
— Каква беда? Нали каза, че онези мъже са изпратени от баща ти?!
— Точно там е бедата. Той ще ме заключи между четири стени и ще ме кара да пиша само за изкуство.
— Мисля, че и аз, ако бях твой баща, никога нямаше да ти позволя да се занимаваш със скандални истории.
Тя сви рамене.
— Очевидно е трябвало да се родя момче.
— Колко често дават новинарски емисии у вас?
— На всеки час. Не успя ли да ги изгледаш одеве?
— Сега ще ги гледаме заедно, но най-напред искам да ми отговориш на един въпрос. На железопътния насип ти ми каза, че жената, с която пътувах, често е идвала при баща ти. Вярно ли е?
— Разбира се! Защо ще те лъжа?
— В такъв случай трябва спешно да се срещна с баща ти. Той в Мюнхен ли живее?
— Не. Всъщност нашата къща е недалеч оттук, върнаха я на баща ми едва преди няколко години. А в Мюнхен той си върти бизнеса заедно с най-различни мошеници!
— Сега и аз се числя сред тях.
— Не се съмнявам. Добре, ще ти помогна да се видиш час по-скоро с моето татенце.
— А после ще опишеш всичко надълго и нашироко в някой „Шпигел“, нали?
— Ако темата си заслужава — непременно.
— Ами ако от твоята публикация пострада баща ти?