— Не, не, не! — произнася Джейкъб. Започва да трепери, а по кожата му избиват едри капки пот. Зървам проводената му шия. Не просто две спретнати пробождания, а кожата му е маркирана от множество следи от зъби. Преобразява се с ужасяващо бързо.
Той също го знае. Поглежда тревожно към Епап.
— Ще се оправиш, Джейкъб! — утешава го Епап и го погалва по косата. — Всичко ще бъде наред.
Чуваме маниакалните писъци на здрачниците отвън, докато препускат след влака.
— Къде е Бен! — изкрещява Дейвид и се озърта.
Джейкъб е в спазми, студеното му тяло е покрито с филм от пот.
— До каква скорост трябва да достигне? — виквам на момичето с луничките. — Преди да се затворят вратите.
— Скоро ще стане! — отвръща тя. — Мисля, че вече почти достигнахме критичната скорост.
И в същия този момент се чува механично изщракване и вратите започват да се плъзгат до затворено положение.
При прозвучаването му Джейкъб се обръща да погледне. По пепелявото му лице пробягва ужасено изражение.
— Преобразявам се — произнася. Взира се в затварящите се врати. И изведнъж осъзнава онова, което никой от нас още не е приел напълно. Ако вратите се заключат и той се преобрази, докато е вътре, всички в този вагон са мъртви.
Джейкъб скача на крака. Секунда след това ми става ясно какво се кани да стори. Ръката ми понечва да го спре, да го притисне към пода. Но замръзва в движение. И в рамките на този миг колебание той прави три големи крачки и се промъква през все по-тесния отвор. Вратите се затварят.
— Не! — изплаква Дейвид и вече е до вратите в опит да ги отвори. Но те са заключени и ще останат така, докато не достигнем дестинацията си. — Джейкъб! — крещи. — Джейкъб, Джейкъб!
Джейкъб вече се е изправил, а лицето му е изкривено от страх и шок. За пръв и единствен път той е съвсем сам там, навън, в света. Това е повече, отколкото може да понесе, и той тича редом с нас, та дори и на разстояние да бъдем заедно за още няколко секунди. Дейвид промъква ръка през решетката и за кратко Джейкъб успява да тича достатъчно бързо, че да хване и да задържи дланта му. Кичури от косата му подскачат нагоре-надолу, бузите му се подрусват, очите му са пълни със сълзи, това момче, което мечтаеше за въртележки, пълни с галопиращи коне, скачащи жаби и летящи делфини. Изглежда толкова дребен там навън. Сам е и вече няма какво да сторим по въпроса.
Влакът се задвижва все по-бързо и Джейкъб вече не може да го следва. Ръцете им започват да се разделят.
— Джейкъб!
Ръцете им се раздалечават.
Но той продължава да тича бързо колкото може, размахва бясно ръце, а краката му почти се превръщат в размазано петно под него. Не желае да е сам, не иска да изостане назад в нощта, не иска да изгуби от поглед единственото семейство, което някога е познавал. Но изостава все повече, а влакът увеличава скоростта си.
И в следващия момент той се препъва и пада. Едва имам сили да го погледна. Зад гърба му напира вълна, която го поглъща.
Металните решетки на вагона започват да вибрират. Не мощно, а по-скоро издават леко бръмчене. Но то се усилва, докато решетките не започват да се тресат в ръцете ми, сякаш оживяват. И не са само те; целият влак започва да се клати странично.
Нощта е изпълнена с тропот, като че звукът идва от хиляди галопиращи коне. Но онова отвън, което ни настига, не са коне. Конете не излъчват бледи отблясъци от кожата си, не съскат, не плюят и не им текат слюнки, не вият и не пищят, не изникват от мрака и бялото на очите им не блести като безумни луни.
Вик. Здрачник се е покатерил на един от вагоните и хваща малко момиче — което е стояло облегнато на решетките — изневиделица. Измъква я навън измежду решетките малко или много цяла, костите й са изпотрошени, а крайниците са измъкнати от ставите. Прикляка на земята до нея и заглушава писъците й.
— Отдръпнете се от стените! — крещя. Момичето с луничките започва да избутва останалите момичета към центъра на вагона. Изведнъж от мрака изниква здрачник и се размазва в страничната стена на влака, ръцете му са се вкопчили в прътовете със сръчността, присъща на шимпанзе, протяга се навътре и цепи празното пространство.
— Наведете се, дръжте се ниско! — нарежда момичето с луничките, а миг по-късно един здрачник се приземява на покрива. Ние се свиваме и се притискаме плътно към пода, а ръката му виси отгоре като отровно растение. Съска разярено, а върху нас валят пръски слюнка. Спускам се към Сиси, която продължава да лежи в безсъзнание и прикривам пробожданията на шията й от капещата слюнка, а после притискам ръцете и краката й към тялото, за да се убедя, че са извън обсега на здрачниците. Кожата й е студена като лед, а ръцете й потреперват на пристъпи.