Още един здрачник се прилепва към страната на вагона и после още един, тресат го, като че е клетка за птици. Продължават да посягат към нас, покриват външните стени, докато бледата им кожа не обгръща целия вагон. Полупрозрачното ципесто одеяло от кожа е като видение от ада. Тази непрекъсната обвивка от кожа е осеяна тук-там с лица на здрачници, наподобяващи петната по корема на куче, съскат и тракат със зъби, а очите им са широко отворени.
Влакът трака все по-силно и увеличава скоростта си по посока на моста.
Под мен Сиси промънква нещо, устните й правят опит да оформят думи, а очите й са затворени. Като че произнася молитва. Или изрича ритуални слова. За мен. Едва сега усещам болка от едната страна на главата си и когато плахо докосвам мястото, пръстите ми са изцапани с кръв. Там, където Ашли Джун ме беше одрала, разцепила е кожата. С нокти, от които се стичаше собствената й слюнка.
Влакът се движи с грохот напред, здрачниците надават странните си писъци към нас и единственото, което установявам, че съм способен да върша, е методично да прибирам кичури от косата на Сиси зад ушите й.
Тракането на влака променя темпото си. Преминаваме по моста. Трак-трак. Трак-трак. Релсите летят под нас. Вече сме оставили долината зад гърба си и предприемаме рязко спускане с бясна скорост. Трак-трак. Трак-трак-трак. Трак-трак-трак-трак.
Взирам се назад към моста през пролуките сред висящите здрачници. В другия му край виждам как масата от здрачници се стеснява подобно на гърлото на бутилка, десетки са избутани и падат в каньона.
Ние се отдалечаваме все повече, набираме все по-голяма скорост, докато не правим завой, а мостът и Мисията вече ги няма.
44
Пътуването през нощта създава усещането, че продължава безкрайно. Сгушваме се един до друг, в началото заради здрачниците, които не желаят да се откажат и остават да висят от външната страна на клетката. А по-късно се притискаме един към друг, за да намерим топлина от хапещия студ. Разместваме контейнерите с провизии около нас и се свиваме на минимална площ. Никой не спи, на никого не му е възможно, не и сред струите смъртоносна слюнка, която се стича върху нас, не и при звука на периодическите писъци на здрачниците, предизвикани от гняв и отчаяние.
Сиси гори и се поти обилно. От време на време изпада в пристъпи на треперене. Бавно се преобразява — и на мен не ми е ясно защо се случва толкова бавно — но след ден или два дезинтеграцията ще е пълна. Не можем да допуснем да се преобрази тук вътре. Когато промените прогресират твърде далече, ще бъдем принудени да сторим немислимото. Ще трябва да я преместим в периферията на вагона, където ще се намира в обхвата на все още висящите по решетките здрачници и те ще свършат онова, което ние не можем. Никой не го е споменавал, но тежи неизказано на всички ни. На Епап повече, отколкото на останалите. Не е мигнал през цялата нощ, гали косата на Сиси, без да спира, а лицето му е изопнато от печал и тревога, другата му ръка лежи върху Дейвид.
В някакъв момент в мрака на нощта аз се примъквам до нея. Тя гори неописуемо. Измъквам един кинжал от колана й. Задрямалият Епап се събужда и подскача при вида му. Поглежда ме, решил, че се каня да извърша убийство от милост.
— Още не — възпротивява се. — Още може…
— Не е каквото си мислиш — обяснявам. Опирам кинжала в дланта си и правя разрез; бликва кръв и оформя локвичка в ръката ми. Това докарва здрачниците до безумие. Разтварям устните на Сиси и оставям кръвта да се стече в устата й.
— В случай, че е вярно. Ако наистина аз съм Ориджин. Ако аз съм лекът. Може би е в кръвта ми.
Но Епап клати глава, а очите му гледат тъжно и самотно.
— Това е последното ни средство — обяснявам. — Нямаме какво да губим.
Той едва смогва да ме погледне, докато говори.
— Джийн — произнася, и сочи към раната отстрани на главата ми. Там, където ме одра Ашли Джун. — Ти също се преобразяваш.
Прав е. Забелязал е онова, което аз отричам, бледността на кожата ми, блестящото от пот лице, факта, че причината за треперенето ми не е смразяващият въздух, а нещо много по-дълбоко и ужасно, началото на конвулсиите.