Влезли сме в нещо. Наподобяващ пещера тъмен тунел. Във вътрешността на източните планини.
— Не виждам нищо, не виждам нищо — нарежда Дейвид до мен. — В планината сме, в планината сме, някак си се озовахме вътре в планината.
Затварям очи. Отварям ги. Няма никаква разлика: един и същ непрогледен мрак и още мрак и още мрак, докато дезориентираността причинява почти физическо състояние на паника. Сега всичко е по-черно, по-бързо, по-мокро, по-шумно. Ревът на водопада е оглушителен.
— Всички да се подготвят! — виква Сиси. Приклякаме едновременно, хванати за ръце и свързани чрез въжето. — Застанете на едно коляно! Стойте ниско на едно коляно! Бъдете готови да се оттласнете навън…
Гласът й е заглушен. Заставам на едно коляно, като повдигам намиращия се до мен Бен. Чувствам фини капки да покриват лицето ми. Трябва да сме само на миг разстояние.
— Когато достигнем водопада, скочете възможно най-далече от лодката! — виквам, без да съм наясно дали изобщо ме чуват сред целия грохот. — Свийте се на топка, и не се пускайте от въжето. Без значение колко далече паднем, не се пускайте от въжето! — Озъртам се да видя дали някой ме е чул. Но не виждам абсолютно нищо. Единствено усещам напрежението на телата им и страха, струящ от тях.
И в следващия момент сме при водопада. Бученето е оглушително.
Отварям уста да извикам, но дори страхът се е изгубил.
Лодката се накланя напред и в този миг, точно преди да се изсипем в бездната и да ни обгърне ужасяващото усещане за свободно падане, всичко, което желая, е да сграбча ръката на Сиси; и някак в тъмнината ние намираме ръцете един на друг и хватката ни е силна, топла, човешка. И ето че водопадът вече е там, после изведнъж не е и в следващия момент летим в устието на непрогледна тъмнина.
Сякаш падането ни продължава цяла вечност.
7
Достигаме водата — точно когато вече се бях отказал от надеждата, че ще някога ще срещнем дъно — и все едно се сблъскваме с бетонна стена.
После се озовавам в свят на подводна чернота, във водовъртеж от мехурчета, сред оглушителния грохот на водата. Опасващото ме въже се опъва и ме притиска, като че е метално, а главата ми се отмята назад. Ръка замахва към лицето ми, нечий крак ме рита. Не знам в каква посока е нагоре и в каква надолу.
Следвай мехурчетата нагоре, казвам си. Правя го и ритам с всички сили. Чувствам как въжето ме стяга около гърдите. Всички са под мен. Сам тегля нагоре цялата верига от тела.
В този момент пробивам повърхността и тъмната вода е заменена от тъмна празнота. Не мога да различа никакви форми, само сиво-черни силуети. Изтласквам се напред и протягам ръка към чернота, която е по-тъмна от обкръжаващата ме. Докосвам нещо твърдо и ме обзема чувство за избавление. Сграбчвам го с две ръце и се избутвам нагоре. Намирам се на скала.
Завъртам се и започвам да тегля въжето към себе си. И като по чудо те изникват на повърхността един след друг плюещи, плачещи, ругаещи, кашлящи.
Живи.
8
Тази нощ оставаме да лежим проснати върху твърдата скала. Нямаме представа колко голяма или малка е, нито изпитваме желание да проверим. Докато се прегръщаме, а телата ни се тресат от ридания на облекчение, можем единствено да се радваме, че сме оживели.
— Ще изчакаме до утре — казва Сиси. — Ще почакаме, докато стане светло.
Никой не казва нищо. Не и в този момент, нито в продължение на няколко часа. Но знам какво си мислят всички: ами ако Сиси е сгрешила? Какво ще стане, ако сутринта не донесе светлина? Ами ако в тези тъмни недра утрото не предлага почивка от неумолимата чернота?
— Иха! — виква Дейвид, който се е събудил първи.
Оказва се, че не се намираме на изолирана скала, а на скалната основа, заобикаляща събирателния басейн на водопада. Безброй снопове светлина проникват през скрити отвори над нас. Толкова са отчетливи, че наподобяват материални колони, носещи покрива на огромна пещера. И огромна е твърде меко казано: пещерата е гигантска. Още фигури, образувани от слънчеви лъчи, се спускат надолу на стотици метри във всяка посока, разкривайки пред погледите ни пещерния интериор.
Самият водопад не е изобщо толкова висок, колкото го почувствахме, докато летяхме надолу предишната вечер. Разплисква голяма струя, която навлажнява дебелия пласт мъх, покриващ долната част на надвисналите над него скали. Макар да няма следа от лодката, няколко от торбите ни са изплували и са притиснати към стената на басейна.